Първият кулинарен спомен на Даниел Вълчев е някъде през 1970-те, в 11 сутринта. По радио "Хоризонт" започва предаването "Полезно и приятно". В този момент той сяда с баба си да го слуша. Но освен че слуша, баба му започва и да готви. Свинско със сушени сливи. От време на време му дава да опита от дървена лъжица. "Това е миризмата на детството ми..."

Вторият е от казармата в Грудово. В продължение на две години всяка неделя - боза с тулумби, и всеки вторник за закуска - хляб с копърка. Миризмата и неуютът на онези мразовити, тъмни утрини с филията и рибата от консерва продължават да се връщат в паметта му 20 години по-късно.

Третият спомен е за един по-скоро отсъстващ вкус: на златото. Десерт с няколкомикронов златен листец, който се разпада при първото докосване.

Днес, почти година след изтичането на мандата му като министър на образованието, Даниел Вълчев преподава в университета, работи в адвокатското си дружество, пише статии и книги, и резултатът от промяната в живота му ясно се различава в кухнята, където, както казва самият той, се държи "по-смело и безотговорно". Готви рядко, но

"винаги ми се получава", независимо дали е индийското пиле или ризотото с гъби. Не е сигурен дали харесва повече самата храна или разсъжденията за нея. Напоследък има много причини да прави второто, защото пътува повече – часове след разговора ни в кантората му потегля за Нова Зеландия, за да участва във ветроходна регата.

Кантората му има малко общо с обичайната стерилност на съвременните български адвокатски офиси. В нея витае духът на "Моби Дик": гигантски зъб от кашалот, достолепен далекоглед от английски кораб в красив кожен калъф, бялата капитанска шапка на баща му, всякакви моряшки възли и старинни карти. Измежду тях изважда и една карта от по-различно естество: на винарната "Брунело от Монталчино", любимото му вино, което открива във Виена. "1995 е чудесна реколта... но не!", светкавично уточнение: "Не, в никакъв случай не съм винен сноб!"... Или поне не е такъв от началото на 90-те. Тогава гостува в Париж на свой по-възрастен приятел, от първата вълна емигранти, който го развеждал из ресторантите.

"Веднъж реших аз да избера виното, знаейки правилото, че месо се яде с червено, риба – с бяло. Споделих му, че всъщност бяло вино не обичам, ама няма как. И тогава той ми каза: "Виж сега, малкият буржоа знае това правило и го следва. Големият буржоа го знае, но не му пука." Оттогава без никакво замисляне поръчва червено вино с рибата си, водейки се от убеждението, че правилата са задължителни само ако допринасят другите да са по-добре.

Рибата и всичко морско са предпочитаната му храна. Сред любимите му места да ги опитва са Нютън фиш маркет в Сингапур, където правят морски котки на скара с лют червен сос, или ресторантите на Робърт де Ниро с изключителната си японска кухня. И все пак най-добре се чувства в Европа – из Средиземноморието, и няколкото големи столици, с Лондон на първо място.

"В Италия и Франция където и да влезеш, все е вкусно. В Щатите не е така. Трябва някой да ти е казал предварително, че ресторантът на 33-ия етаж в еди-кой си билдинг, е добър..." И ето как се появява нов гастрогеографски постулат: "Вероятността да попаднеш случайно на недобра кухня в Италия или Франция е много по-малка в сравнение с тази в Щатите."

Съвсем естествено идва и новият винен постулат: "Вероятността да попаднеш случайно на добро вино от Новия свят е по-голяма от същата при френските вина..."

Припалва пурата си за пореден път и преминава в територията на теорията на храненето. Тезата му е, че живеем във време, в което настъпва кулинарна контрареволюция. "Ако приемем, че Европа започва да се храни нормално през ХVІ век, когато след великите географски открития започват да се употребяват подправки и кухнята започва да става въпрос на вкус, а не на калории, то през втората година на ХХ век тече обратният процес – като че ли масовият вкус върви към унифициране. Това не е видимо още в Европа, но в Щатите се долавя. Те са първенци. Там дори в много добри ресторанти предлагат хамбургери - вярно, хубави, но все пак говорим за цепнато хлебче с кюфте... дори да е от cobe beef". (Колкото до България, масовата кулинарна култура е напълно чалгизирана: "нещо лесно, симпатично, което оставя тежки поражения – чалга кухня...")

Годините му в правителството и честите посещения в двореца на премиера - бивш монарх, във Враня са оставили отпечатък, който Даниел Вълчев обобщава лаконично:

"Винаги са ме впечатлявали изключително строгите менюта там. За разлика от културата на други представители на институциите в България, които държат на някакви междинни елементи като чушки бюрек например, там има забележителна дисциплина. Първо, второ, трето, край. Салата, основно, десерт..."

Поредно припалване на пурата и светъл оптимизъм светва в мобидиковската кантора и на хоризонта, защото кулинарните пътешествия предстоят: две от тях са свързани с Брюксел, едното засега изпълнимо, другото – не, третото – с Франция.

Преди няколко години на посещение в България пристига външният министър и вицепремиер на Белгия Луи Мишел. Премиерът ги кани на вечеря във Враня. Даниел Вълчев забелязва, че в края на вечерта Луи Мишел си взима картичката с менюто и си я прибира в джоба. Обяснява, че е и кмет на малък град до Брюксел, където има музей на менюто, твърдейки, че е с най-богатата историческа колекция в света. Музеят съществува и досега, за разлика от един ресторант, в Брюксел, който се е опитал да поддържа меню от различни векове, с пълна възстановка на атмосферата. В началото имал голям успех, но после позападнал: оказало се, че храната на миналото е трудна за съвременния човек.

Във Франция Даниел Вълчев иска да мине през кулинарния курс на Жак Шибоа, "чудесен готвач, с ресторант с две мишленки близо до Кан."

Колкото до житейското меню на Даниел Вълчев до момента: "Зависи от колко части е менюто, но какво имаме дотук? Със сигурност хубаво детство, с десетина вида спорт, инструменти, без някакъв особен успех в тях. Трябва да е някакво жизнерадостно, леко предястие, без да е прекалено ангажиращо със себе си – едно хладно гаспачо, може би. Оставям възможност за различни изненади във втората част. За третата... човек никога не знае кога ще свърши вечерята! Хайде да оставим отворен край!"



Гаспачо

Необходими продукти:

1,5 кг домати, 1 краставица, 4 червени чушки, 1 глава лук, 2 скилидки чесън, 1 стрък пресен босилек, 4 супени лъжици балсамов оцет, зехтин и сол на вкус, 6 капки табаско.

Начин на приготвяне: Всички продукти се смесват и смилат в миксер. Получената смес се прецежда и се оставя да престои в хладилник около два часа. Сервира се студено.

Свинско със сини сливи

Месото се нарязва на сравнително едри парчета. Леко се запържва в мазнина със сол. Прибавят се няколко нарязани глави лук на филии. Разбърква се добре, слагат се няколко обелени доматчета, добавя се вода, и се оставя да поври. Междувременно в топла вода се накисват сушени сливи, за да се добавят към врящото ястие към края на готвенето.