Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах
Регистрация

Новини

Балканът блее хайдушка песен

Надежда Петрова
12 Септември 2017, 22:15
Share Tweet Pin it Share

Няма българин, който не е чувал фразата "Враца - където гарга не каца". Нормално - градът е в северозападна България - най-бедният регион в целия Европейски съюз. Тук предприятията се затварят, хората чезнат, а "бизнесът" крета като 90-годишна стара жена.

Към поправянето на тази неправда били насочени и усилията на 5-годишния проект "За Балканите и хората", изпълняван в партньорство от шест български, четири швейцарски организации и Министерството на земеделието и храните.

Идеята била със знание и даване на малко кураж и пари да се подпомогне местния бизнес, който използвайки природните ресурси да повиши качеството на живот и в тази част на страната.

И тъй като резултати действително има, с едно весело бусче около 20-ина души тръгваме да им се порадваме. Чудесната инициатива е на WWF България, но дотук с презентацията.

Ето какво видяхме, чухме и разбрахме:

Четири вдъхновяващи истории показващи, че природата празно не търпи и докато едни се изселват от региона други се заселват в него, обичат го и го развиват. Правят сирена, сладка, вина, трепят се от сутрин до мрак, работят, дават работа и на съседите.

История номер едно – в която от нищо става нещо

"Няма страшно – сега ще си хапнем при Мая", "На Мая дали ще са й останали още от сладката с ягоди?" са репликите, които дочувам, докато автобусчето ни криволичи по нагънатите горски пътища към село Превала.
Ударението тук е на Е и местните държат на него, както и работещите в сладкарски цех "Синевка". Преди собственичката му да наеме бившата половин хлебопекарна-половин баня и да я превърне в цех, градинката отпред била пълна с боклуци, из които безразборно пасящи овце в компанията на дузина кокошки необезпокоявано прекарвали свободното си време.

Днес зеленото пространство е с площадка за децата, пейки за възрастните, а сградата до него отвътре прилича на арт магазинче на ул. "Шишман". Първото, което привлича погледа ни обаче, са дългите маси, отрупани с вкусотии. Печени чушки със сирене и чесън, боб в гърне, баница, домати и краставици от местна градина, сок от бъз. Настаняваме се и в логично приповдигнатото настроение усмихнати се приготвяме да чуем историята зад всичко това.

През 2009 г. местна инициативна група поканила Мая и Мариана да вземат участие в първото изложение за домашна храна на празника на Гушовския манастир. "Хората много ни харесаха. Показахме сладката си така, както си ги правим вкъщи, само им сложихме по-хубави капачки", разказва Мая. За кратко интересът към продукцията им толкова се засилил, че се наложило да наемат специална сграда за нейното производство.
Така през юни 2015 г отварила врати и малката работилница "Синевка".
Днес в нея се правят сладка и мармалади от горските плодове, които са в изобилие в региона – ягоди, малини, къпини, боровинки, глухарче, шипков мармалад и сироп от бъз.



Въпреки бързото развитие на бизнеса, технологията остава непроменена. Всички сладка се варят на печки на дърва, не съдържат консерванти. Плодовете се берат на ръка, като се произвеждат от 130 до 160 сладка на ден. "Правим малко, продаваме го скъпо и го даваме само на хора, които наистина го искат", със самочувствие признава вече изградената бизнесдама.

Прави сладката така, както баба й я е учила, с до 70% плодове. В допълнение към цеха в сградата вече е изградено и пространството с пещ, в което ще се приготвя домашен хляб, ще се демонстрира как се правят чипровски кори за баници, ще се посрещат тимбилдинги и приятелски забави.

В още по-далечните планове са да се провеждат уроци по тъкане на чипровски килими. Ако питате Мая, идеите й са неизчерпаеми, но докато станат факт, опитайте нейните домашни сладка. Ще ги намерите в София на прословутите фермерските пазари.

История две – в която "Треска за злато" минава в треска за кози

"Имало едно време един телевизионен продуцент, който станал козар" – така би звучала историята до момента на Теодор Вълчев, ако трябва да се събере в едно изречение. Тъй като обаче според нас, тя заслужава повече, ще я поразширим.
Едно юнско утро на 2008 г. нямало да е с нищо по различно от своите събратя, ако бизнесменът, продуцент на множество предавания за национални телевизии (като например "Треска за злато") не попаднал в статия на вестник, разказваща как в забравеното от бога село Лесковец изсипали на площада 5-6 тира с крави.

"Преселничките" били собственост на беглиеца Карлос, който решил да смени обстановката – земята, където ги гледал, била поскъпнала, а пасищата намалели. Дошъл с 240 крави, 18 коня и 9 кучета и сблъсъкът не закъснял. Местните ловци набързо застреляли няколко телета, селяните подавали жалби.

Заинтригуван от историята, Теодор се ангажирал и му намерил нови пасища около Странджа, а после прекарал достатъчно време с него, за да разбере, че животът сред природата вече е нещото, от което се нуждае и самият той.

За целта малко по-късно изкарал и обучение във ферма в Тоскана, а после се върнал и решил да приложи наученото у нас. Така, преди две години 22-ма човека на принципа на т.нар. кооператив влезли с по 1200 лв в идеята и основавали козеферма "Каряна". Днес, стопанството до село Ягодово разполага с 50 козички и всяка седмица продава по около 50 кг сирене с името "Качота" на фермерските базари в столицата.

Всяка сутрин Теодор става в шест сутринта. За разлика от удобствата за козите, самият той живее в постройка без стъкла, само неговата стая е с тази екстра. Твърди, че нищо не го дърпа към миналото. Единствено димът от пурите, които рядко пуши, насочва към предишния му живот. "Досега още нищо не съм спечелил, разбираш ли? – уверява ме той. – Обаче, просто е! Тук съм щастлив!" Идеите му, разбира се, са да се разраства.

От скоро "Каряна" предлага и услугата "Един ден във фермата". За целта е изградено място за дегустации, където туристите могат да се докоснат до селския начин на живот, да видят как се отглеждат животните, как се прави сирене, да хапнат вкусни гозби с изцяло домашни продукти и да си купят сирене. Ние, разбира се, го опитахме. "Ми не мирише на коза?" е приятната ни изненада. "Ми не мирише, защото е чисто и по правилата", смее се Теодор.

История три – в която във виното е и вярата, и надеждата, и любовта

Много хора обичат да се шегуват с района, из който сме се разщъкали, наричайки го Северо-Западнала България. Една жена обаче, от години се опитва да докаже, че вместо западнала е запазена. И че това дава възможността на всеки предприемчив българин да се възползва от ресурсите й и наистина да свърши нещо добро.

Това е Адриана Сребринова – дългогодишен енолог, която след години работа в Южна България един слънчев ден дошла по молба на нейн колега "да изконсултира едни бъчви от регийона". "Трудно пристигнах, но в първият момент, в който стъпих тук, разбрах че това е моето място и че няма да мръдна от него", разказва собственичката на винарска изба "Боровица".



Всъщност, тя основава избата през 2006 г заедно с Огнян Цветанов, един от най-големите експерти по вино в България, който за съжаление миналата година си отива от този свят. Като повечето родни бизнесмени и двамата енолози започнали от нищото – с полуразрушените и разграбени сгради на стара винарна, но бързо създали свои уникални продукти.
Един от тях е виното DUX, купаж от червени сортове, отлежали пет години в бъчви. Именно то е едно от препоръчаните български вина от превърналото се в библия издание The world atlas of Wine за 2015 г. През същата година престижният институт Masters of wine в Лондон послучай честването на 50-годишнината си препоръчва и вината на 50 производители от цял свят. Сред тях са и тези на "Боровица".

Днес избата продължава да се развива. Адриана, освен собственичка е и управител, енолог, понякога дори и чистач, а в случаите, в които има организирани посещения от групи и сладкодумен разказвач. Така, докато похапваме от домашната трапеза и дегустираме с пивки вина, съвсем между другото научаваме откъде идва поздрава "Наздраве", как се прави розе, защо са евтини чилийските вина, както и да получим гореща препоръка да гледаме филма "Отбивки". В него един от главните герои е почитател на пино ноар и мрази мерло, а лентата предизвикала небивало търсене на пино ноар на пазара. И това е истина.

Иначе, избата в Боровица все още се числи към малките винарни. Това обаче не пречи продукцията й да е търсена и вече близо 80 на 100 от виното й да се изнася зад граница. Добре е, че все още може да се открие и у нас, най-вече в специализираните магазини.

История номер четири – или колко може да ти даде една реплянска овца
Като начало ще уточним, че реплянската овца е застрашена от изчезване. Отглежда се в районите на Белоградчик и Чипровци, но от нея вече са останали по-малко от 3000 животни. 640 от тях са във фермата на Димитър Иванов.

"Никога не съм си представял, че ще се занимавам с животновъдство. Бил съм началник "Търговия и маркетинг" във военния завод във Враца, а след това започнах търговия с дребна земеделска техника. Идеята ми дойде при влизането на България в Европейския съюз. Тогава се говореше, че единствено за овцевъдството няма да има ограничения", разказва Митко, чиято ферма скоро празнува 10 години от създаването си. Това е и причината тогава начинаещият фермер да тръгне да търси обори, докато не открива полуразрушената ферма в Репляна, която купува. Започва със 70 овце с пълното съзнание, че тази порода дава малко мляко, но пък качеството му е високо.
Тя пасе по склоновете на планината, за животните не е проблем да изминават по 5-6 км на ден в търсене на паша, а над 100-те билки в района, от които си похапват са докарали до майтапа да наричат агнетата му "билкови". Когато идва и подкрепата от около 40 000 лв. по проекта "За Балкана и хората" Димитър ги влага в малка мандра за овче сирене и кисело мляко, която работи официално от август 2016 г.

Човекът е работлив. Твърди, че най-големият му проблем е да си намира работници, въпреки че заплатата, която дава са чисти 600 лв. Вероятно това е и причината дясната му ръка в начинанието да е собствената му дъщеря. Нарича я "царицата на млякото", нищо че е завършила "Геофизика" в София. Подозираме, че тя е подредила и масата на която стопанинът на най-голямото стадо реплянски овце у нас разказва за занаята си.

Освен сиренцата за дегустация, трапезата ни радва и тяхното мляко с боровинково сладко. Посрещането на групи е последната инициатива на фермера. Заслужава си. Без да се увличаме много – мирис на сено, току-що извадено от мандрата сирене в симбиоза с ароматни чери доматки и грозде, вино, добра компания и опиянение от чистия въздух. Наистина сме за завиждане, а накрая всички си купуваме много, ама много сирена. Добрата новина е, че скоро продукцията освен в региона ще е достъпна и в София. Следете по базарите.

  • снимка: Радослав Саров


Share Tweet Pin it Share
Ключови думи:  балкан
1 Коментар
  • Profile preview
    Читател
    16, 23, 15 Септември 2017, 16:23

    Благодаря Ви за този прекрасен материал, г-жо или г-це Петрова! Дано тези предприемчиви нашенци да продължават да просперират и да увеличават продукцията си, както и да се множат хората, които също биха се възползвали по рационален и устойчив начин от природните дадености и богатства на Родината ни!

    Цензурата не е страшна. Страшна е автоцензурата и манипулацията.

    ! Оценка
        +4

Реклама »