Пир, оргия, вакханалия, прием, парти, купон, терен, соаре, жур, празненство, пиршество. Наричаме ги по много начини, но от незапомнени времена човечеството си блъска главата над един въпрос - кое ги прави незабравими, уникални, легенди и събития, които векове по-късно още се обсъждат. С две думи - кое ги превръща в празник?

Празникът е напълно изплъзващо се от дефиниции явление. Кое съставлява тъканта му, след като тук се смесват фактори от толкова различен порядък като мода, кухня, пиячка, забави, игри, музика, снобизъм, заигравки с табута, лукс, разточителство, тайни ритуали, ексцесии?

Едно е сигурно. Най-известните празненства не са били и най-веселите. И обратно. Какво се е случвало на соаретата на Краля-слънце във Версай? Според хрониките въпреки невъобразимата им разточителност за поканените те често били главоболие - почти се разорявали, за да бъдат облечени по последна мода и да се съобразяват със смазващия етикет. Това били лицемерни усмивки, злобни намеци, скрити подигравки, уж забавни подхвърляния, престорена учтивост и заучени пози.

Другото сигурно е, че е нужна някаква тайнствена алхимия, чиито съставки и пропорции не могат да се изредят в рецепта.
Все пак един поглед върху партитата през вековете може да покаже как се е променял еталонът за празненство. Партито е нещо като оптическа леща, която позволява необичайно дълбочинно проникване в историческите епохи. Кои са били хората, как са били облечени, за какво са говорели, какво са ядяли и пиели, какви са били вицовете им?

Тези няколко истории разказват за големи очаквания и подготовки, които довеждат до провал, за ексцентричности с трагични последствия, за някои правила, валидни и до днес, за безотговорна спонтанност и за удоволствието да нарушиш табуто. Всички те носят различни поуки. Общото е едно: то произтича от знанието, че животът е преживяване, което неизбежно води към смъртта. Затова изобретателният човешки ум никога няма да спре да измисля как да го направи по-интересен.

Партито на века на Труман Капоти.
Ню Йорк, 1966. Балът в черно и бяло.

Само споменаването, че си поканен на това парти, трябвало да бъде директен пропуск към бо-монда, знак, че си богоизбран. Тази възможност била дадена на 540 души. Всички те били избрани лично от Капоти с византийска прецизност, която трябвало да отговаря на педантичната подготовка. Далеч преди да се състои, предстоящото събитие било наречено Партито на века. Но да отмием този пласт на легендите и да видим какво остава под него. По всичко личи, че партито се получило не като предвестник на главозамайвищата ера на 60-те, а като лебедова песен на 50-те. Дебра Дейвис даже пише книга "Партито на века". От нея разбираме, че въпреки неистовите усилия събитието по-скоро се провалило. Настроението било вяло, макар и самият Капоти да не спирал да снове с френетични викове "Не е ли прекрасно". Един от гостуващите, писателят Алън Прайс Джоунс, бил чут да промърморва: "Най-тъпото парти, на което съм бил. Така и не можа да отлепи." Маските трябвало да улеснят "разбъркването" на 540-те. Но те си стояли "гетоизирани", по думата на друг гост. Всеки си останал в обичайния кръг - а това е един от най-сигурните белези за провален прием. Анди Уорхол се щурал напред-назад навъсен и смутен, особено след като му било забранено да доведе приятел със себе си. Франк Синатра и антуражът му напуснали твърде рано и се отправили към най-близкия бар да продължат въпреки отчаяните молби на домакина да останат.

Партито на века си остава в историята като шеметно светско събитие, но в същото време то показва, че изобилието на храна, питиета, лукс, звездни персони и фойерверки, не са достатъчни, за да настъпи магията.

Ярко осветено (от пожар) Средновековие.
Париж, 1394. Балът на горящите

Средновековните бонвивани обичали спектаклите и всяко уважаващо себе си празненство трябвало да предложи представление. То трябвало да има на разположение джуджета, които изскачат от гигантски пайове, шутове, кривящи се на масата, заравяйки главите си в маслени кремове. Всичко било подчинено на екстравагантността. Все пак знаем за един такъв спектакъл, който минал всякакви граници и направо се... възпламенил. Буквално.

Поводът бил сватба на придворна дама, на която присъствали и крал Шарл VI, и страдащата от неговите непрекъснати шизофренични изблици съпруга - кралица Изабел. Един от приятелите на жениха, известен бонвиван от Нормандия на име Югонин дьо Гисей, решил да позабавлява дамите по екстравагантен начин. Той и петима други мъже, в това число кралят, трябвало да се облекат като диваци и да се появят танцувайки, вързани един за друг с верига. За целта те се облекли в ленени бодита, покрити със смола, на която залепили слама и кълчища, за да наподобяват косми. Адютантът на краля бил трезвомислещ човек и веднага забелязал горещата връзка между стотиците факли и лесновъзпламенимите костюми. Наредил веднага всички факли и свещници да бъдат преместени настрана, както и кралят да се движи отделно от петимата.

Към полунощ обаче шестимата диваци нахлули в балната зала с крясъци и започнали да беснеят пред ахналите и изпаднали във възторг гости. Кралят тръгнал да флиртува с най-младата и апетитна дама - графиня дьо Бери. В същото време у брата на краля - Орлеанския граф, който имал славата на доста глуповат човек, нараствало непреодолимо любопитство кой се крие зад маскираните до неузнаваемост диваци. Той грабнал един канделабър и се втурнал да оглежда отблизо тайнствените перосони, и най-вече ухажора на графиня дьо Бери. За ужас на всички дивакът тутакси лумнал в пламъци, които моментално плъпнали по цялата дружинка. Жан Фроасар по-късно пише за нечовешките им крясъци. Графинята се оказала съобразителна и хвърлила наметалото си към горящия крал и така го спасила. Спасил се още един, но останалите от дивашката дружинка изгорели, а повечето от гостите си тръгнали с трета степен на изгаряне.

Така партито влязло в историята като bals des ardents, или балът на горящите.

Политиката - не на масата
Флоренция, 1505. Обществото на котела.

За 500 години нещата не са се променили много - точно както днес художниците са изпълнени от копнеж да бъдат поканени на приемите на най-горещите биеналета, така и във Флоренция през Ренесанса хората на изкуството си умирали да се озоват в La Societa del Pauiolo, или Обществото на Котела. То функционирало на клубен принцип, домакин бил един от най-ексцентричните скулптори в града, Джовани Франческо Рустичи. Сбирките представлявали своеобразен потлач, били нещо смесено между разточителни вечери и прием в галерия, на които всеки носел свое скулптурно творение - от храна. Например катедрала от паста или митологична сцена, пресътворена от пернати и марципан. Въпреки ефимерността си, изделията били възприемани като истински objet.

Клубът имал 12 постоянни членове, все посветени в изкуството, и всеки от тях можел да си покани няколко свои приятели. Условието - да не са патроните и богатите меценати, които ги спонсорирали. Идеята, грубо казано, била работниците да не се събират с работодателите си.

Две от най-големите имена на епохата - Леонардо и Микеланджело, не били от постоянните членове на клуба, но от време на време го посещавали. Първият, близък приятел на Рустичи, през 1505 г. бил на 50, живеел във Флоренция и бил светски и привлекателен, с брада като на Гандалф. Остроумието му било в крак с тона на обществото. Вторият, по онова време 30-годишен, бил аскетичен, вечно напрегнат и доста недодялан и не се вписвал чак толкова естествено в кръга от веселяци.

При падането на нощта късметлиите се отправяли към имението на Рустичи близо до Флорентинския университет. Рустичи бил превърнал гигантска винена бъчва в "котел", в чийто разкошен интериор около кръгла маса се настанявали гостите. Над дръжката на котела били наредени красиви светила, които озарявали пространството. Имало безброй слуги, които наливали най-отбрано тосканско, музиканти не спирали да свирят, а кухнята, разположена под централната зала за гости, осигурявала най-приятна разправа със "скулптурите". Пристането на нов гост било обявявано с пронизителен звук от флейта. Масата можела да се спуска със специален механизъм до кухнята, и някъде в полунощ тя се качвала нагоре, отрупана с хранителните произведения на изкуството.

А те наистина били такива: със сигурност знаем за едно на Рустичи, в което два печени петела, нагласени над пай, изобразявали сцената, в която Одисей потапя баща си във фонтана на вечната младост.

Андреа дел Сарто се представил с класически храм, изработен от разноцветни хапки. Подът бил направен от лъскави желета, колоните - от червеникави наденички, които напомняли за розов мрамор. Капителите били от пармезан, покривът - от парципан. Вътре имало олтар, с разхвърляни листове ноти от паста, а самите ноти били зрънца черен пипер...

Едно от златните правила на тези събирания било да не се обсъжда политика. Колко е мъдро това решение станало ясно през 1550 г., когато според записките на Вазари обществото се разпаднало - точно защото нарушило този принцип, и започнало да допуска патроните и меценатите. В един момент, скоро преди края, дори Макиавели станал част от него. А знаем, че той не можел да говори за друго освен за политика Така че смело можем да направим извод: когато политиката влезе в празника, той веднага се разсъхва.

Колко е важно да бъдеш спонтанен
Париж, 1908. Банкетът на Русо (и на Пабло Пикасо)

По това време Пабло Пикасо живеел с невероятно красивия модел Фернанд Оливие. Една лятна вечер на същата година тя между другото разбрала две неща: първо, че Пабло е поканил половин Монмартр в окаяната им мансарда, и второ - че кетърингът няма да дойде. Тези обстоятелства приключили като "Банкета на Русо", за който и сто години по-късно се разправя, защото партито се превърнало в един от символите на парижкия бел епок. Ключът към успеха му бил шеметната и напълно безотговорна спонтанност. Тя напълно отговаряла на духа на времето - оперетен, буфонаден, на театралност и фарс. Затова някои историци наричат този период Годините на банкета. Партито на Пабло и Фернанд обаче надминало всички останали. То най-добре показало как щастливата комбинация между подходящ повод, хора, енергия, добронамереност и може би много китайски фенери правят магията. Тогава Пикасо бил на 27 години и все още полагал големи усилия да се наложи като име. Една сутрин, докато се разхождал из квартала, забелязал на една витрина голяма картина, подписана от Анри Русо. Цена - 5 франка. Толкова струвало само платното. Пикасо незабавно я купил и до края на живота си твърдял, че тя е най-истинският френски психологически портрет. Затова нзабавно решил да организира празненство в чест на по-възрастния и напълно непризнат Русо.

Какво се случило? Идеята била всичко да започне в осем вечерта с вечеря, на която Русо да бъде представен от Гийом Аполинер, след което празненството да продължи с отворено парти. Поканените на вечерята били хора като Жорж Брак, Бранкузи, Модилиани, както и американците Гъртруд и Тео Стайн и Алис Токлас. Всички те се събрали още в шест в най-близкия бар и подгрети от няколко аперитива и с приповдигнато настроение се отправили към дома на Пикасо. Можем да си ги представим как тичали нагоре по хълма като развеселени богове към мансардата с изстърган дървен под и със стени, отрупани с картини. Някъде сред тях вече висяла и "Госпожиците от Авиньон"... Иначе цялото помещение било пълно със запалени китайски фенери и щяло да е прекрасно, ако още следобед Пикасо не се сетил, че объркал поръчката си за кетъринга... Ослепително красивата Фернанд запретнала ръкави и започнала да готви riz a la valencienne, ориз по валенсиански - с пиле и морски продукти, а през това време Гъртруд Стайн хукнала из магазините за сирене, сардини и всичко, което можело да спаси вечерта... После дошла и магията - пристигането на самия Русо, тостът на Аполнер, възгласите Vive Rousseau! До полунощ половината Монмартър се е изсипал в мансардата. Знае се, че тук бил и човек, който пристигнал със страдащото си от газове магаре Лола, сляпа жена, която през цялото време на пиянството си танцувала дервишки танци и накрая припаднала върху куп сладкиши - разбира се, всички те сега са известни имена, затова ще премълчим.

Днес картината на Русо, известна като "Портрет на жена", се намира в музея на Пикасо в Париж и е оценена на 100 000 долара.

Изводът: нехайната спонтанност ражда партита-легенди. Е, остава и да се казваш Пабло.

Като за последно
Ланд, 31 декември 1995. Митеран флиртува с табута

Когато Франсоа Митеран, 14 години президент на Франция, научава за неизлечимата си болест, той решава да организира грандиозен пир. На новата 1995 г. той кани 30 души в имението си в Ланд, за да споделят заедно стридите, гъшия пастет, скопените петли и... градинските овесарки. Последните - птички с размера на човешки палец - са мечтата на всеки уважаващ себе си епикуреец и смъртен грях за всички останали. Пернатото е обявено за застрашен вид, абсолютно забранен за отстрелване, какво остава за консумация. Освен това се вярва, че въплъщава душата на Франция и изяждането й е не просто политическа некоректност или заплаха за околната среда, а ужасяващо морално престъпление.

За заклетите епикурейци обаче вкусването на овесарка е нещо като истинско посвещаване. То и прилича на такова: ритуалът за изяждането на пернатото включва покриване на главата с черна кърпа. Тя не само пречи на ароматите да излетят, но и скрива греховното деяние от божия поглед.

В очакване на смъртта Митеран решава да прекрачи табуто и да последва този ритуал. Като за последно.
Не една, а две овесарки са му сервирани, след като са сготвени по традиционния начин: птичката е оставена на диета от смокини и овес, после удавена в арманяк и изпечена.

Осем дни по-късно, той вероятно има възможност да признае скрития под черната кърпа грях пред своя създател, след като напуска земния свят с вкусните овесарки.

Първият новогодишен бал в съвременна България
София, 31 декември 1888 г.

Счупени стъкла и опустошени маси. Това е резултатът от първия новогодишен бал в нова България, организиран през 1888 г. от току-що поелия българската монархия княз Фердинанд. Погромът не е от разгул, а от... липса на маниери. На събитието в двореца присъстват всички, които съставляват елита на обществото. По всичко личи обаче, че освен самочувствие той не притежава друго - със сигурност не и маниери и възпитание.

Този детайл, изглежда, някак е предугаден от великите сили, които преди тържествената вечеря на 31 декември пращат специалисти по протокол от Виена. Тяхната задача е да пообучат княжеските приближени на добри обноски. Усилията им очевидно не са особено резултатни.

Когато гостите влизат в двореца, те са толкова впечатлени от големите огледала, че в блъсканицата изпочупват почти всичките. В настъпилия хаос из залите те изкъртват паркета и стъпкват цветята, специално поръчани за случая от чужбина. Колкото до ястията - те са нападнати и изядени, още докато ги внасят в залата...

Смаян свидетел на тези сцени става Константин Иречек. Дори и той, известен с добронамереността си към българите, според хроникьорите е бил поразен и се е оттеглил в един ъгъл, където прекарал вечерта.
Но младото светско общество явно бързо усвоява, защото четвърт век по-късно свидетелства от друго новогодишно парти, през 1912 г. - рисуват съвсем различна картина. Ето какво пише Константин Кацаров в "60 години живяна история":

"Гала тоалети. Мундири с обилни златни нашивки. Шлейфове. Деколтета.Точно в 12 часа всички прозорци на салона се отварят. Нахлува пресният въздух, а след малко и екът на топовните гърмежи, които възвестяват настъпването на новата - 1912 г. Царят и царицата са на специален, издигнат подиум с две изящни кресла на източната страна на салона. Когато топовните гърмежи заглъхват, всички насочват погледите си към царския подиум. Царят се изправя и с няколко думи пожелава на България и на присъстващите "честита нова 1912 година." Музиката на гвардейския полк изсвирва "Шуми Марица". Всичко се раздвижва. Честитки. Прегръщания. Ръкопляскания. Музиката засвирва танц. Валсове. Хора. Полки. Котильони. "