Невъзможно е човек да сбърка къщата на Димитър и Росалия Кирови на тепето на Стария Пловдив. Дори и за незапознати става ясно, че тук живее художник, тъй като оградата отвън е в мозайки и рисунки. Къщата е строена в края на 70-те и началото на 80-те години, но се вписва чудесно във възрожденския архитектурен стил на Стария град, като едновременно представлява истински оазис сред шумния градски пейзаж.

Малко известен факт е, че Димитър Киров е голям любител на кулинарията и сам приготвял най-различни вкусотии, но след претърпения удар с готвенето се заема съпругата му Роси. Достатъчен е само един поглед към картините на Ди Киро, за да се разбере, че истинската муза в творчеството на художника е именно Роси - нейният образ се долавя навсякъде. Тя също е човек на изкуството и цял живот се е занимавала с балет, а освен това е и потомка на Владимир Димитров-Майстора.

Димитър Киров ни посрещна с неизменната си пура на закритата тераса, където сред безбройните картини много трудно се намира свободно място. Една от болките му, която Митьо Киров споделя в почти всеки разговор, е бавенето на идеята му за изграждане на Градска художествена галерия в Пловдив. Въпреки че в думите му си личеше носталгията по отминалите години, едновремешния Пловдив и приятелите, Димитър Киров призна, че е имал страхотен живот и не съжалява за нищо. Разговаряхме на чаша уиски:

"След като съм творил през целия си живот, значи е било хубаво. Не мога да си правя равносметка, но за мен съм живял страхотно. В моя живот има три града - Пловдив, Париж и Истанбул".

Истанбул
"Връзката ми с Истанбул е съвсем естествена, защото съм роден там. Историята наистина е много интересна. Баща ми, от когото освен изкуството, наследих и едно лозе в Маково, напуснал България на 17 години и заминал за Буенос Айрес да търси работа. След две години обаче тръгнал да се връща към Европа, но тъй като нямал пари, се качил нелегално на кораба за Италия. На втория ден се предал на капитана и за да заслужи пътуването, му дали да работи. Така успял да пристигне в Италия, където учил скулптура. После се установил в Истанбул, където срещнал майка ми и се оженили.

В края на 30-те баща ми се забъркал в някакви проблеми и с помощта на тъста си напуснал Турция с майка ми и мен и се завърнал в Пловдив. За нещастие обаче избухна войната и майка ми успя да види отново Истанбул едва през 1965. Напоследък с жена ми ходим всяка година там. Истанбул е невероятен град, който винаги ме е вдъхновявал". Общото между Пловдив и Истанбул? Какво общо може да има? Единият има 15 милиона жители, а другият - едва 500 000. "Зарекох се повече да не ходя с автомобил в Турция заради една неприятна случка от тази година на границата, когато не ни пуснаха заради картините, които носехме... В Истанбул хората ходят много по изложби, особено в събота и неделя. Дори и в Париж  не съм виждал подобно нещо. Освен когато някой голям художник прави изложба, и то вечерта за 2-3 часа. Публиката обаче в целия свят е една и съща. Който се интересува от нещо, си го следва. Който разбира от изкуство, ще дойде на изложбата ти.

Париж
Познавам цяла Франция и всяка година ходим там. През 1967 ми предложиха да остана в Париж, но отказах, защото това означаваше, че трябва да забравя за България. По-рано ходехме и на юг, но през последните години стигаме само до Париж. Париж беше хубав до 90-те години, защото след това се появиха много руснаци и започнаха да предлагат картини за по сто евро, за да могат да преживяват. През последните години успявах да продам по една две картини, но това не си заслужава пътуването. В Париж ходим в един и същи хотел от 1980 насам. Имам и два любими ресторанта в квартала Монпарнас, чиито собственици купиха от мен картини. Единият е Le Sélect - емблематично място за писателите в Париж, където често прекарвал времето си и Хемингуей. Другият е La Rotonde, който съществува от 1911 и бил любимо място на много художници. В единия обядваме, в другия вечеряме. И на двете места приготвят страхотни миди и стриди, а от морските ястия най-много обичам именно тях. За мозайките, които работя, си нося миди от Франция. След като ги изям, измивам ги хубаво и си ги донасям. Може да се каже, че това е материал, дал всичко от себе си. В Париж си имам и любим китайски ресторант, преди 4-5 години му направих едни стенописи.

Пловдив
Бяхме много близки с Георги Божилов - Слона. Заедно бяхме като млади, бяхме заедно и последните дни преди да загине в автомобилна катастрофа и прекарахме чудесно в Марково, а после и в Асеновград. С него отидохме да следваме в Художествената академия и понеже нямахме пари, два месеца сме спали по градинките и къде ли не. После ни дадоха едно общежитие в Банкя и така три години пътувахме всеки ден до София. Изкарахме си Академията и се прибрахме в Пловдив.
До преди няколко години ходехме в една кръчма, "Пловдив", която е на входа на Стария град. Тя ми беше любима, но престанах да ходя там. Скоро след това я затвориха. Много е важно за мен отношението и присъствието на собственика в ресторанта. Има толкова заведения, където не могат да готвят. Сигурно има и добри, но сега ходим в "Малкия Новотел", много приятно място, а също и в "Хемингуей". Това са ми двете любими заведения в Пловдив.

Напоследък освен рисуването не се интересувам от нищо друго. Никога не съм имал период, в който да рисувам толкова много. В ателието си имам 80 рамки, а вчера поръчах още 25. Рисувам си всяка сутрин от 6 до 11 часа, а следобед, когато се върна от главната улица, сядам пред картините и ги дооправям. Всеки ден съм от 11 до 13 в едно заведение на главната улица, срещу кино "Балкан". За тези два часа я мине някой познат, я не мине. Като седя на Главната, все едно, че съм в чужд град. Едно време от "Екзарх Йосиф" до пощата се стигаше за два часа, а днес това разстояние може да се измине за пет минути. Защото на всяка крачка имаше познати и се спирахме да говорим. Но седя там, защото е на най-оживеното място. Свикнал съм да си ходя там и сядам на една и съща маса, когато е свободна. Винаги хапвам по нещо, преди да си изпия уискито.
Може да се каже, че сега съм един самотник на главната улица.