От сложни пейзажи в стил таблена живопис до пълен минимализъм, етикетите са онзи инструмент, с който винарите се опитват да дадат лице на своя продукт. За да можем да ги разчетем, трябва да знаем подхода на техните съставители.
Първият въпрос е доколко на препоръките може да се вярва. Дали един етикет е тежък грим върху повехнало лице, или grain de beauté, малкият додаден елемент, който подчертава съвършенството? Отговорите на тази дилема не се подчиняват на правила. Те се крият единствено в познаването на една или друга изба.
Вторият проблем е как да дешифрираме написаното на етикета. За радост на потребителите, поне на този въпрос има отговор. Във винения свят, в който работят над милион индивидуални артисти, има горе-долу установени национални традиции и подходи.
Животът на хартиените етикети започва на кръстопътя на две събития - разширяващата се търговия с вина и откриването на лепило, което да залепва хартия към стъкло. Те стават масово явление около 60-те години на ХІХ век. Постепенно около суховатите надписи се появяват винетки, а буквите стават по-пищни, с украса и орнаменти. Създават се и първите рисунки - на лозя, замъци и грозде. Логично, винените етикетите отразяват стила в изкуството на всяка епоха: има ги в стил Наполеон ІІІ, в стил ар деко в самото начало на ХХ век, в стил ар нуво двайсет години по-късно.
През 70-те години на ХХ век на пазара пробиват избите от Новия свят, по чийто път тръгват и млади модерни производители от Стария. Графичният дизайн се отърсва от застоялите правила и се обръща към по-изчистени линии, особено в новите региони от винарската карта. Техните етикети са опростени, балансирани, с ясни надписи. Пасторалните картини са заменени с изображения, които нямат нищо общо с виното и става нормално да се илюстрира бутилка вино с леопард или пингвин, стига етикетът да е стилен и да хваща окото. Срещат се и съвсем минималистични решения - само името на избата, сорта и нито едно цветно петънце повече.
Въпреки различните традиции, стил и закони, всички винени етикети по света носят една и съща обща информация със сравнително малки разлики в съдържанието и формата. Около осем елемента могат да се отделят като неизменно присъстващи, независимо какъв е произходът на бутилката. 1. Име на производителя или на избата: компанията - производител, а в някои случаи търговската марка на виното. 2. Произход: страната или районът, където е отгледано гроздето за това вино. Може да варира от обширни територии, като Калифорния, до съвсем малки парцели - например CK Vineyards. При калифорнийското вино например се посочва и лозето, а в Германия - и по-общият район. В много страни районите, или наименованията за произход, са определени със закон. Вината, произведени в такива райони, ще притежават законно изписано името му върху етикета. Във Франция това е Appellation d’origine contrôlée (AOC), в Италия е Denominazione della Origine Contrallata (DOC). В повечето държави е разрешено към такива вина да се добавят до 15% от вина, произведени от грозде с произход извън декларирания район. 3. Реколта: Това е годината, през която гроздето е било набрано, а не е годината на бутилиране, което при някои вина може да е станало години по-късно. В различните страни се използват различни термини на съответния език. В английски говорещите Vintage, испански говорещите Cosecha, в Италия Vendemia. В много държави законът позволява поне 85% от виното да е произведено от обявената реколта, а останалите до 15% могат да са от други реколти. 4. Сорт: означава конкретният сорт грозде, от който е произведено виното. Но далеч не всички вина разкриват сортовия си състав. Например френските и италианските етикети не дават тази информация, тъй като законът изисква вината от даден район да са произведени от традиционни сортове: каберне совиньон, мерло, каберне фран, пти вердо и малбек в Бордо; санджовезе и други в случая с Кианти; тинто фино (една разновидност на сорта темпранийо от Риоха) в Рибера дел Дуеро. Производителите приемат, че купувачът знае какви са сортовете в дадения район. В това отношение етикетите от новия свят са по-лесни за разбиране, особено ако сте запознати с характеристиките на отделните сортове. В много страни е позволена употребата на несортови вина при купажирането. В повечето щати на САЩ само 75% от съдържанието на виното трябва да е от обявения сорт. В Европа и Австралия този дял е 85%. 5. Зрялост: по стара немска традиция, която се прилага донякъде и в Австрия, за някои вина се използва специална терминология, с която се означават зрелостта на гроздето и качеството на крайния продукт. Aко на етикета на едно германско пише Kabinett, това означава, че то е с най-ниско ниво на зрялост измежду качествените вина със специални качества. На някои етикети може да се види Trocken (сухо) или Halbtrocken (полусухо), което означава докъде е продължила алкохолната ферментация и какво е остатъчното съдържание на захари. 6. Бутилирано при производителя и информация за избата: ако виното е "бутилирано при производителя", т.е. произведено е от грозде, отгледано и набрано в собствени лозя на избата, то тази подробност ще бъде отразена на етикета. На френски се използува Mis en bouteille au Chateau, на немски Gutsabfüllung (по-нов и по-специфичен термин от стария Erzeugerabfüllung), а на английски Estate bottled. 7. Друга необходима информация: тук има голямо разнообразие в зависимост от законите в дадената страна. Германските вина могат да съдържат АР номер, френските вина могат да носят ранга си според традиционните класификации, например Cru Burgeois. Задните етикети на вината продавани в САЩ по закон са декорирани с необходимите предупреждения към консуматора, като известното Government Warning и съобщението, че жените не трябва пият по време на бременността заради риск от вродени аномалии, че виното съдържа сулфити и може да създаде проблеми при карането на кола или работа с машини. С по-големи или по-малки цифри, етикетът също съобщава какви са алкохолното съдържание на виното и обемът на бутилката. Вносните вина обикновено съдържат информация, понякога на отделен етикет или стикер, за вносителя. 8. Допълнителна информация: може да варира от бележки на производителя, аналитични и дегустационни подробности до рекламни трикове, особено на задния етикет. Често там се появява и баркода. |
Националните законодателства на много места постановяват каква информация трябва да носи етикетът на виното. Достатъчно е човек да свикне със спецификата, а и с терминологията, и шарадата на цветното листче изглежда по-достъпна.
Ако е настроен към открития, човек е добре да знае някои общи правила, които в крайна сметка обогатяват преживяването от запознанството с ново вино. И все пак си струва да помним, че етикетите не са чак толкова стара практика, някога познанствата и историите са продавали вината. А и ако перифразираме популярната поговорка, по етикета посрещаме, по утайката изпращаме.
Траки, диви животни и графични знаци доминират българските етикети
Поне от два века насам историята е най-използваният инструмент при брандирането на вина по цял свят. Вероятно по асоциация с това, че отлежалите вина, и тези, изработвани по отдавна установени и изпитани практики, са най-ценни и най-добри, асоциирането с древността и миналото е естествен инструмент при изграждането на марките.
И докато много изби в традиционните винарски райони на Европа използват препратки към своята собствена, често многовековна история, в България, където съвременната винена индустрия още не е навършила и две десетилетия, в помощ идва националната история.
През последните години в страната може би най-многобройни са етикетите, препращащи към културата на траките. Връзката с големия тракийски култов храм-гробница край Старосел е отразена върху вината на избата със същото име. Древногръцката и древнотракийска култура са лицето на серията "Терес" на "Тодоров", новите "Кабира" и "Медиста" на "Вила Котис" или "Канов Винярд" със съдината псиктер на тях.
Друг използван символ, внушаващ история на потеклото, са гербовете - този вечен европейски рефрен. Такива у нас носят "Енира" или "царските" селекции на "Домейн Бояр".
Ловната тема - като благороднически спорт от миналото, - също е силно застъпена на нашите винени етикети: серията Chalet на "Телиш", еленът на "Сакар" или глухарът на "Вила Любимец".
Чепката грозде с лозови листа, безспорен хит от времето на соц-републиката, сега са напълно зачеркнати в полза на шата в стила на френската класика - такива са етикетите на "Уинди хилз", "Шато Белица" и традиционният етикет на винарска изба "Брестовица".
Като цяло в България етикетите са доста разностилни и рядко избите следват цялостна концепция при означаването на вината си. Едно от изключенията е винарна "Тодоров", която преди пет години учреди конкурс за живопис и скулптура и сложи творби на млади автори - сред тях Димитър Киров, Димитър Попов, Румяна Русинова, по етикетите на серията Gallery. Тази форма на меценатство се практикува по цял свят и е продължение на традицията, установена от барон Филип де Ротшилд през 1924 г. в Бордо.
Изящно изкуство може да се види и по етикетите на Le Cubiste, където присъстват два детайла от картина на художника Марио Матев в стил кубизъм.
Хуморът - друг обичаен инструмент при брандирането на вината по света - не е особено застъпен в България. Може би единствено изключение е серията Contemplations на "Катаржина естейт" - етикетите им са артистични, често забавни, и всеки разказва различна история - понякога в рими, друг път в проза.
Едно добро хрумване е Ничия земя ("No man’s land") на Мелник. На семплия етикет е изобразен граничния кльон - препратка към мястото, където расте гроздето за това вино - в девствената територия зад кльона, в десеткилометровата гранична зона между България и южните й съседки, от лозя, расли свободно в някогашната "Ничия земя".
Сред другите вина, повечето успешни обозначения са с модерни и съвсем изчистени графични решения - някои по-авангардни, други - семпли. Такива са етикетите на вината на "Логодаж", "Максима", Уникато и Редарк на "Дамяница", "Славянци", "Телиш", "Санта Сара"....
Като цяло, по етикетите на българските вина личи, че приложното изкуство в страната не отстъпва на това в други европейски страни. Остава и съдържанието на бутилките да достигне нивото му.
Италианските етикети: от ренесансова към съвременна еротика
Неотдавна премиерът на Италия Силвио Берлускони попадна в зрелищен медиен скандал, след като сътрудниците му прикриха голотата на една картина, за да не разсейвала аудиторията на неговата пресконференция.
Забелязали закритата гръд на жената, изобразена на едно платно на Тиеполо, журналистите направиха за смях Берлускони, известен като ценител на женската красота.
Постъпката наистина си заслужаваше всички подигравки, тъй като рязко контрастира не само с възгледите на самия премиер, но и с все по-освободените нрави в Италия.
Една от най-видимите прояви на тенденцията за разкрепостяване е винената индустрия. От по-дискретни, в ренесансов стил еротични етикети (един от добрите образци е Vestini - Montepulciano d'Abruzzo DOC - 2001), нещата все повече се изместват към съвременна еротика - двусмислени имена, многозначителни женски портрети и дори еротични снимки на модели в брандиращите вината кампании.
Докато някои изби предпочитат да се асоциират с дискретно предизвикателните снимки на своите собственици (Firriato, Rallo, Planeta), бразилският топ модел Татиане Инг стана известна като вино-модел със снимките си по бельо, с чаша brut riserva на сицилианската изба Duca di Salaparuta.
Други сицилиански производители пък прибягнаха до класически сцени от кама сутра в опитите си да представят вината си като възпламеняващи.
Българската връзка Малка и забавна разправия беше предизвикана преди няколко години и от етикет, създаден от българката Анелия Павлова. В работата си за австралийската изба Peter Lehmann Wines тя беше нарисувала Дама спатия - стилизиран женски портрет с разголена гръд. Картината й обаче скандализира пуританите от Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие в Съединените щати и те забраниха вноса на австралийското вино с този етикет. Това принуди избата да поиска преработка на изображението и така Анелия Павлова се оказа автор на нещо като на "Голата Маха" и "Облечената Маха" на Франсиско Гоя. В нейния случай това бяха портретите на "Голата дама спатия" и "Облечената дама спатия". |
Като се изключи тази невъздържаност, италианските етикети не се различават съществено в оформлението си от френските например. От творби на Каналето (на Монтепулчано Абрудзо) до ултрамодерен дизайн, те през годините са израз на тенденциите в изкуството точно както техните аналози от другата страна на западната граница.
Франция, където атласът звучи като винена листа
Французите са световни шампиони в дисциплината "наименования на места". Почти всяко име на вино от Бургундия, Бордо или Шампан е всъщност име на област или населено място във Франция. Оттам нататък нещата се объркват, понеже останалите детайли по етикета са различни в зависимост от региона.
Затова и не съществува универсално помагало за разчитане на френските етикети. За да дешифрира без проблем надписите на едно вино, човек трябва да е наясно със сложните класификации на съответната област. Ако в Бургундия гранд крю (grand cru) е на върха на качествената пирамида, а след него се явява като второ в йерархията премиер (premier cru), в Бордо е точно обратното - premier cru е най-качественото, grand cru го следва. Нито единият от двата подхода не гарантира, че виното от по-високото стъпало на стълбицата е непременно по-добро, но поне на теория би трябвало да е така.
Има и други объркващи термини. Superieur (в превод върховен) например не значи, че става въпрос за превъзходно вино. Думата просто отбелязва, че виното е с малко по-високо алкохолно съдържание. Grand Vin (голямо/велико вино) на етикет от Бордо значи, че това е основното вино на избата, а не че е велико вино. Да не говорим пък колко различно е при шампанското, чиито етикети съдържат термини, обозначаващи съвсем други показатели за качество като Blan de blanc (изключително фино, направено само от шардоне), Blanc de Noir (направено само от червено грозде - пино ноар и пино мюние) или Extra brut (най-сухото, със захарно съдържание от 0 до 6 г/л).
В Бордо повечето вина се наричат Château Еди-кое-си. На езика на етикетите им château, което буквално означава замък, всъщност е винарска изба и може да се яви дори под формата на преустроен гараж. После етикетът казва къде в Бордо се намира това château. Ако има някакво просто и горе-долу общовалидно правило, то е "колкото по-конкретизирано на етикета е мястото, толкова по-добро е виното. Ако името на шатото е следвано от названието на целия регион, това не е твърде впечатляващо. Ако етикетът декларира, че шатото е в Медок, тогава положението е по-добро. В случай че шатото е в Pauillac (Пояк), многоуважавана малка част от Медок, значи виното е голяма работа.
Дизайнът на френските вина е все още сериозно притиснат под камъка на традицията. Преобладават пасторални картини, замъци, реки, лозя и хералдически знаци. Често подобни наивни и старомодни етикети крият качествени и скъпи вина. Донякъде пренебрежителното отношение към модерния дизайн е част от цялостното нежелание на французите за промяна и нагаждане към новите пазарни правила. Което все пак им се налага поради яростната конкуренция на вината от Новия свят. Раздвижване, разбира се, има. Могат да се срещнат и авангардни етикети, а също и нестандартен подход към наименованията на вината. Например какво ще кажете за Arrogant frog? Арогантната жаба, продукция на Простоватите винари [The Humble Winemakers] от Château de Conas е френско вино от Лангедок, чието име не само е нахално дръзко, но и е на английски - истинско кощунство за родолюбивите френски винари.
Австрийските етикети: "Помощ!"
Популярността на австрийските вина на международния пазар през последните години видимо нараства. Най-влиятелният американски винокритик Робърт Паркър преди два месеца оцени с над 90 точки 200 от тях от общо 500 подадени му за дегустация. От неотдавна те навлязоха и в България. Етикетите им обаче са енигма за мнозина необиграни в немския език любители на вино.
Според австрийската традиция, доста подобна на нeмската, етикетите на вината дават почти енциклопедична информация върху всяка бутилка: имена на сортове, на качествени степени, на лозя и на изби се борят за вниманието на потребителя. Този поток от информация е в състояние бързо да изтощи неориентирания купувач и в крайна сметка да го принуди да се ориентира към някое по-просто означено вино.
Ето защо от няколко години в Австрия въвеждат концепцията за деклариран географски произход от даден регион - Districtus Austriaе Controlatus (DAC). Според нея, ако вино от сорта грюнер велтлинер идва от областта Кремстал, то може да се обозначи като Grüner Veltliner Kremstal DAC и това ще е много по-разбираема информация, отколкото традиционното асоцииране на вината с многобройни малки райони и изби.
Иначе австрийските подобно на германските вина подлежат на най-различни класификации. Например те се делят, от една страна, на Tafelwein (трапезно) и Landwein (регионално вино) и от друга, на качествени вина (Qualitätswein) - класирани както следва (от сухо към сладко): Kabinett, Spätlese, Auslese, Eiswein, Beerenauslese, Ausbruch, Trockenbeerenauslese. Категориите от Auslese нагоре се отнасят за сладки вина. Категориите Steinfeder, Federspiel и най-високата Smaragd пък обозначават колко чисти и натурални са вината само от областта Вахау.
Произходът на вината се означава при всички качествени вина, като може да се отнася до една от 16-те винарски области (weinbaugebiete), до някое населено място или до точно определен лозов масив.
Напоследък с опростяването на етикетите и нарастването на популярността на австрийските вина производителите започват да полагат все повече усилия да изработят елегантни и сравнително семпли означения. В момента този стил преобладава - дизайнерите успяват някак да внушат вековни традиции и благороден произход, без да претрупват по бароков маниер етикетите. Колкото и да са дизайнерски, австрийските етикети си остават по европейски сдържани и почти никога не са толкова крещящи, смели и провокиращи, колкото могат да бъдат тези от новия свят.
. 
.
11, 45, 14 Март 2010, 11:45
Проф. д-р Йордан Табов
, Милагоща (манастир в Кавадарско, регистриран в турски тефтер за Тиквешката нахия от 1570-1573 г.), и др. 
. Думата "шут" със същия смисъл се среща и в други езици в Югоизточна Европа. В Косово, община Глоговац, има село със същото
На карта на Пелопонес, съставена от известния картограф Герхард Меркатор и синовете му и издадена за пръв път през 1589 г. (след което е преиздавана много пъти в продължение на около 40 години), присъстват ред "славянски" топоними. Част от тях са сред "славянските" топоними на територията на Гърция, които отдавна са обект на научни изследвания и по-специално са включени в считаната за класическа в тази проблематика монография на Макс Фасмер.
От почти два века тeзи топоними на територията на днешна Гърция са обект на внимателно изучаване. Проблемите, които те поставят [...]
Read the full comment пред съвременната наука, са както сложни и комплексни, така и политически чувствителни. Може би това обяснява предразсъдъците, които прозират в трудовете на много от изследователите, както и големия диапазон, в който варират мненията им.
Вероятно за първи път въпросът за многобройните славянски топоними в Пелопонес е поставен в началото на ХIХ век от смелата теория, лансирана от германския историк Я. Фалмерайер, за масово славянско нашествие и заселване в Пелопонес. Той пише: "Нито капка гръцка кръв не тече във вените на обитателите на днешна Гърция", и последователно развива своята идея за тоталното присъствие на славяните в земите на Гърция през Средновековието.
Днес преобладаващото в науката мнение е, че действително около средата на първото хилядолетие след Р. Хр. след продължителни нахлувания в земите на Балканския полуостров многобройни славянски племена са се заселили почти по цялата му територия, изтласквайки и прогонвайки предишното население.
Но кога и как е станало самото заселване? На тези въпроси привържениците на теорията за заселването са давали и дават различни отговори: от II до VIII век.
Основната причина за разногласията е обективна: в изворите няма сведения за масово заселване на славяни на Балканите. Поради тази причина привържениците на теорията за заселването правят логичен извод, че след античността по тези земи са настъпили цялостни изменения на населяващия ги етнос. Те приемали две аксиоми: първо, че на Балканите през античността не е имало местни жители - славяни, и, втора - че към IХ век на цялата територия на Балканския полуостров (с малки изключения) основното население е славянско. Но макар и преобладаващо, това схващане не е общоприето. Опонентите му може да се разделят на две групи в зависимост от това коя от двете посочени аксиоми не приемат. Например някои гръцки учени категорично отхвърлят каквото и да било славянско заселване на територията на Гърция. Тяхната позиция може да бъде илюстрирана с мнението на К. Сатас, който пише: "Аз придобих непоколебимото убеждение, че с изключение на власите и албанците никога никой друг народ не е влизал в Гърция,за да се установи в нея." Затова поне една от двете (според Сатас втората!) от горните аксиоми е несъстоятелна.
Към другата група противници на общоприетото схващане застъпващи тезата, че старото местно население на Балканския полуостров спада към "славянските" народи и че днешните българи, сърби и хървати са негови преки потомци.
Преобладаващата част от изследванията разглеждат "славянските" топоними на територията на Гърция от позицията на етимологията, като предлагат версии за възможните "стари славянски корени", от които са образувани. Тук е предпочетена друга гледна точка: придаваме по-малко значение на въпроса за произхода на "корена" (носителя на основен смисъл) на топонима, като на преден план извеждаме принадлежността или близостта до българската именна традиция.
По същия начин подхождаме и към разглежданите по-надолу топоними: възможно е корените на някои от тях да имат чужд произход, но за нас е важна принадлежността или близостта до българската именна традиция.
Картата, данни от която представяме, е озаглавена "Морея в миналото [наричана] Пелопонес" (Morea olim Peloponnesus) и е отпечатана за пръв път през 1589 г. в Дуисбург във втората част на прочутия "Атлас" на известния картограф Герхард Меркатор (1512-1594).
Качествата на картите на Меркатор - един от първите картографи, които последователно са използвали методите на научното картографиране, са били високо ценени от съвременниците му. Ето защо те са били преиздавани многократно чак до 1637 г., а описателните текстове към тях са били преведени на различни езици.
И така, данните говорят, че вероятно картата е била подготвена не по-късно от 1589 г., когато е било осъществено първото издание на втората част на Меркаторовия "Атлас", и след това в продължение на близо половин век е била многократно преиздавана (възможно, с незначителни корекции). Този интерес към нея означава, че тя няколко десетилетия е била актуална, т. е. давала е адекватна представа не само за формата и разположението на самия полуостров Пелопонес, но и за разположението и имената на селищата, реките и планините на територията му. И по-специално дава основание да се счита, че нанесените на нея географски имена отразяват реалната топонимия на Пелопонес от края на ХVI - началото на ХVII век.
Тук предлагаме на читателите с кратък коментар 12 характерни примера от българските топоними на картата на Пелопонес от 1589 г. Както подборът на примерите, така и предложените за тях български паралели изцяло отразяват субективното мнение на автора на статията. За всеки топоним от примерите е приведено оригиналното му изписване на картата.
Conica - българско съответствие: Коница.
Село в Драмски Чеч със същото име Коница споменава изследователят Васил Кънчов. Топоними, произлизащи от "кон", се срещат на различни места в България. Измежду тях ще споменем най-напред селата Коньовец, Коньово, Коняво и Врани кон, съответно в Шуменска, Сливенска, Кюстендилска и Търговищка област. Можем да добавим и Конска река - десен приток на Струма, Конски връх - най-висок връх в Пенкьовската планина, Конярника - местност във Витоша, и Конски дол - резерват в Западните Родопи. Наставката -ица е също една от най-често срещаните в имената на българските села. Подобни топоними-имена на села, производни от корена "кон", са разпространени и в Република Македония: Горно Конjаре, Конjско, Конjушница,
Конче, Старо Конjарево.
Коница е името на град в Гърция близо до границата с Южна Албания, а също и името на село в Херцеговина. Тези примери показват необходимостта топонимите в Пелопонес да се разгледат и от гледна точка на топонимичните традиции в Сърбия, Босна, Гърция, Албания и другите балкански страни.
Drobogliza.
Два възможни варианта на българско съответствие: 1. Дроболица от "дробя, надробявам" със смисъл близък до "нещо надробено", например "попара"; 2. Дроплица.
Eniza. Българско съответствие: Еница.
Със същото име е село Еница във Врачанска област. Близки до него са имената Енина и Енчец, съответно в Старозагорска и Кърджалийска област. Наименованието Еница има паралели и в българските лични имена Еньо и Еница. Заслужават да бъдат отбелязани и имената Енчица и Яница.
Близки по звучене и по начин на образуване са и имената на българските села Бреница, Денница, Есеница, Лебница, Лепница, Летница, Мелница, Лепица, Брезница, Черница, Раница, Виница, Дъбница, Браница.
Liuadosta. Българско съответствие: Ливадоща (Ливадища).
Населеното място с това име се намира не на самия Пелопонес, а малко пo на север. Васил Кънчов споменава мървашко село Ливадища. С подобно окончание -ошта са например названията Белогоща (планина в Гърция), Велгоща (село в Охридско), Драгоща (изчезнало село в Зихненско, Гърция, регистрирано в грамота на Стефан Душан от 1349 г. за манастира "Св. Панталеймон"
Mala.Българско съответствие: Мала (малка).
Mechi. Два възможни варианта на българско съответствие: 1. Меки; 2. Мечи.
Mera. Българско съответствие: Мера.
Mudriza. Българско съответствие: Мъдрица.
Sutica. Българско съответствие: Шутица.
Според Макс Фасмер (един от най-авторитетните изследователи на славянските топоними на територията на Гърция) е регистрирал в областта Трифилия в Гърция село Шутена. Според него основата на това име е българската дума "шута" (т. е. "безрога": "шута коза" = "безрога коза"
име Шутица.
Stranzi - Среща се два пъти. Българско съответствие: Странци.
В някои западни български диалекти и в сръбския език "странци" означава "чужденци". Вероятно от същия корен произлизат названията Странско на село в Хасковска област и Страня на село в Драмския Чеч. В Списъка на българските села в Уикипедия има 151 села, чиито имена завършват на -нци, и 26 села, чиито имена завършват на -анци (Богданци, Главанци, Дойранци, Драганци, Каранци, Саранци, Режанци и др.); едно от тези имена - Саранци - се различава от Странци само по една буква.
Това показва, че начинът, по който е образуван топонимът Странци, е един от разпространените за България. На -анци завършват имената и на села в Република Македония: Алданци, Беранци, Богданци, Воjшанци, Жиганци, Калиманци, Уланци.
Uostica. Среща се два пъти. Два възможни варианта на българско съответствие: 1. Вощица; 2. Въщица.
На картата се среща два пъти. Като се позовава на Фасмер, Голомб споменава същия топоним в Ахайя. За село Вощица в Драмския Чеч В. Кънчов пише: "Вощица или Ощица на р. Рата, 2 часа далеч от вливането й." Несигурното звучене на В в началото на името може би отговаря на записа на двете пелопонески Вощици с първа буква U - Uostica.
Zeleniza. Два възможни варианта на българско съответствие: 1. Зеленица; 2. Желеница. Не е изключено и името да е Желеница. Любопитно съвпадение имаме при две двойки села с подобни имена: 1) село Зелениград в Пернишка област и село със същото име в Република Македония, и 2) село Зелениково в Пловдивска област и село със същото име в Република Македония. По подобен начин е образувано името на българското село Черница: от цвят - черен вместо зелен, и окончанието -ица. Планина Зеленица има в Словения.
Предложените хипотетични реконструкции на избрани топоними от картата чертаят само един "български поглед" към третирания материал. Той беше предпочетен не само защото отбелязаното още от Фасмер "...тясно сродство на славяните в Гърция с българите..." се споделя в една или друга степен от почти всички изследователи, и не само защото в нашия случай се оказа, че "славянските" топоними от разглежданата карта на Меркатор принадлежат или са много близо до българската именна традиция. Всъщност подобни "погледи" към топонимите от картата би трябвало да бъдат отправени и от гледните точки на други езици - сръбски, гръцки, албански - за да се подготви основата за по-мащабни обобщаващи изследвания на картата.
Изложените дотук съображения за определяне на български съответствия и подобни имена за "славянските" топоними от разглежданата карта имат индивидуален характер - те визират топоними един по един, отделно, всеки сам за себе си.
Но много важно е да се отбележи, че като цяло тези топоними са не само образувани от традиционно използвани в българския език думи, но и са съставени по същите правила, по които се образуват българските топоними.
Типичен е примерът за топонимите, завършващи на -ица; такива са Кащаница, Коница, Дроболица, Еница, Мъдрица, Салница (Солница), Шутица, Вощица, Зеленица - около 5-6 % от всички имена на селища на картата. Макар че се срещат и у съседни народи на Балканите (например Подгорица в Черна гора, Сребреница в Босна), топонимите на -ица са най-характерни за българската и сръбската именна традиция, където техният процент е най-голям. Ще споменем само топонимите Берковица, Горна Оряховица, Копривщица, Крушовица, Марица, Брегалница. Според списъка на българските села, например измежду селата, чиито имена имат начална буква П, 22 имена завършват на -ица. В комбинация с общите корени на имената общият механизъм на образуване естествено води до пълни съвпадения на имена от картата с български топоними, каквито имаме в случаите с имената Коница, Еница, Вощица, или до почти пълни съвпадения, както например в случая с името Вощица, което се различава само по една буква от име като Вещица (село във Видинско) и по две букви с името на Мещица (село в Пернишка област). В Списъка на българските села в Уикипедия има 16 села, чиито имена завършват на -щица, така че начинът, по който е образуван топонимът Вощица, е един от разпространените и типични за България. Да припомним и "гнездото" от много близки до Еница имена Есеница, Бреница, Брезница, Денница, Лебница, Лепница, Летница, Мелница, Черница.
Също много важно е наличието сред топонимите на членувани форми, каквито са Zarnata(Зърната) и по всяка вероятност Trаniа(Тръня = Тръна - връх в Ихтиманска Средна гора).
Направеният кратък анализ води до извода, че като цяло разгледаните топоними се вписват в българската именна традиция и като начин на образуване, и като използвани корени.
Около 1040 г., двадесетина години след завладяването на България от византийския император Василий II Българоубиец, българите вдигат въстание. Под ръководството на Самуиловия внук Петър Делян, който бил провъзгласен за цар на България в Белград, въстаниците се устремили на юг и освободили Скопие, който станал "главен град на България". Постепенно въстанието се разширявало. Златарски отбелязва: "Сам Делян навлязъл в Тесалия и завладял град Димитриада на северния бряг на Пегасийския залив (сега Воло). Тук той отделил друга една част от войската си и под началството на воевода Антим я изпратил на юг в Еладската тема с цел да разпространи въстанието и в средна Гърция. Тя проникнала навътре в Елада и достигнала до стария град Тива..." По-нататък Златарски обяснява защо Антим явно е изпълнил задачата си да разпростре въстанието в старата Атика - защото потушаването му от византийците започва именно от там. След усмиряването на Атика, а може би и на Навпактската тема, наетите от византийците викинги начело с предводителя си Харалд се отправят към Солун и в околностите на Острово разгромяват Петър Делян.
Подвизите на отряда викинги са възпети в исландските саги; в една от тях самият Харалд е наречен "бичът на българите". Това дава добра представа за етническата принадлежност на преобладаващата част от въстаниците, срещу които се е сражавал Харалд.
Но южните части на Балканите са били арена на военни сблъсъци на българи и византийци още по времето на цар Самуил. След като завладял Солун, той "с цялата си армия насочил маршрута си отново на юг, вероятно, да възстанови властта си в Тесалия". След като преминал река Пеней (Пеньо) и Термопилския проход, нахлул в Беотия и Атика; преминал и Коринтския провлак и навлязъл в Пелопонес.
Историческите хроники (в случая тази на Скилица-Кедрин) ни съобщават една на пръв поглед незначителна подробност, която обаче е много важна: когато преминавал през Термопилите, Самуил преодолял специалната стена, издигната в прохода за защита от българските нападения. Кога е издигната тази стена не е известно, но за нея в хрониката на Скилица-Кедрин е използван античният термин Скалос, което означава, че може би е много стара и че българските нападения не са се свеждали до един-два случая.
Защо Самуил е тръгнал с армията си на юг, а не е предпочел да се насочи към София, Преслав и Плиска, където определено би бил улеснен от помощта на местното българско население? В светлината на установеното чрез топонимите езиково сходство на голяма част от населението в съвременните на Самуил южни части на Балканския полуостров с това в границите на българската държава, логичният отговор на този въпрос е: защото той се е надявал на не по-малка подкрепа от населението на Тесалия, Атика и Пелопонес.
Така се появяват ред интересни въпроси. Какви са били културните, религиозните и политическите връзки между "славяноезичните" (българските) жители на южната и източната част на Балканския полуостров? Какъв е бил походът на цар Самуил в Пелопонес: грабителски или по-скоро освободителен? Кога е започнала и кога е завършила "елинизацията" на българското население в южните части на Балканите?
Може би отговор на някои от тях ще бъде дадени от по-нататъшни изследвания.
11, 55, 22 Януари 2009, 11:55
Наистина отлична статия, Благодаря на авторката г-жа Маринова...
04, 15, 13 Ноември 2008, 04:15
Prekrasna statiq.Pro4etoh q dva puti i dori 4e vsi4ko tova sam go pro4el ot dosta knigi pak mi beshe interesno.Samo ne mi e qsno zashto v Avstriiskite vina (sushto i nemskite) Eiswein e otdeleno.Spored Oechsle skalata to spada kum Beerenauslese.No mnogo mi haresa.Prekrasna statiq...naistina.
Kak mi se iska da opitam bulgarski vina ne e istina.
Най-четени статии // за Април
Реклама »