Тръгваме в ранния следобед от Русе, в един доста топъл ден. Подминаваме Щръклево и шофираме около двайсетина километра през парк Русенски Лом, още едно малко познато, а смайващо с красотата си място в България. Село Нисово, закъдето пътуваме, е ниско в дефилето на река Бели Лом, и до него се стига по немислими завои. Внезапно навлизаме между високи скали в светли, пясъчни цветове, и се оказваме заобиколени от тях. Гледката е рядко красива и ни кара за пореден път да си кажем, че не познаваме добре собствената си страна.
Времето, както на повечето такива места, е спряло. Няколко патици спокойно пресичат шосето, притеснявани единствено от две момиченца с велосипеди. Повечето от къщите са стари, но сред тях има доста поддържани и подновени. Вероятно близостта с големия град и изумителната природна красота наоколо е превърнала част от мястото във вилна зона.
Причината да се озовем тук е виното. Наш познат ни е казал, че в Нисово има нова винарска изба и ето ни лице в лице с Димчо Райнов и неговия по-малък син Христо.
Ако има някакъв начин да се определи идеалният център на селото, то тъкмо там се намира Винарска къща "Райнов и синове" - нова (или подновена?) постройка, до която се стига по няколко стъпала в отлично поддържан двор. Отвътре също все още мирише на строителство.
Не сме опитвали от вината на тази изба, и баща и син Райнови веднага ни помагат да поправим пропуска. Сядаме на дълга дървена маса в дегустационната зала, за да научим повече за това семейство и тяхната винарска авантюра.
"Наистина започна като авантюра", разказва Димчо Райнов. "Аз съм в бизнеса с вино от 1993 г. насам. Бях икономически директор на "Винпром Русе", а по-късно повечето колеги вече ме познават като представител на една от най-големите френски фирми за лозов посадъчен материал - "Мерсие". Преди няколко години реших, че е крайно време да избягам от тази шумотевица като си направя малка, семейна изба," казва той. Освен от собствения му опит, увереността му идва и от подготовката на синовете му. По-големият е специализирал енология във Франция и сега завършва института в Пловдив, като се подготвя да оглави производството. По-малкият е събрал практика в Аржентина и ще управлява търговията. "Подкрепени сме от две страни - с традициите на стария свят и с идеите на новия", доволно отбелязва Димчо Райнов.
Избата му работи от две години и използва услугите на консултант от района на Сент Емилион във Франция. "Тази година - реколта 2008, той вече ще взема вече доста активно участие, защото имаме и повече плододаващи лозя. Засадихме около 45 хектара, като от тях половината са в плододаване, а другата половина ще влязат от следващата година."
Тази ситуация не е лоша, защото позволява разпределяне на натоварването и оставя време да се разработи пазар. "По-добре е отколкото изведнъж да ви се струпа страшно много продукция", разсъждават бащата и синът. "Може да е клише, но наистина страшно много държим на качеството".
Това винаги си личи по лозята и като че да потърсим потвърждение, се отправяме към една от най-високите точки в околността. Редом с внушителните скали, опасали малкият приток на Дунав, се простира най-съществената част от избата.

Лозя в каньона на Бели Лом

"Правим обезлистване, прореждане на чепките, тази година се очертаваше доста висок добив на мерлото и орязахме около 50% от продукцията. Има много колеги, които целят големите добиви, но истината е в добиви най-много до 500-600 кг от декар. Говорим за 500 лозички в един декар. Казвам го не защото съм го прочел в книгите, а защото вече имам достатъчно опит."
Лозята са с френски посадъчен материал ("Мерсие", разбира се). Избрали са сортовете каберне совиньон, мерло, совиньон блан, совиньон гри, каберне фран.
"Като започнахме да правим лозя на най-различни мои приятели, се зачудих защо и аз да не си направя едно малко лозенце. И отначало наистина беше малко - засадих 100 декара, после още 100 и след това станаха 400-450... След това казах - стоп. Ако се наложим на пазара на качествените вина, ще направя още малко, иначе - нито декар повече, въпреки, че синовете ми ме натискат." Димчо заявява, че те са неговата най-голяма гордост и подкрепа и благодарение на тях всичко това се случва.
Питаме го как оцеляват лозичките му в доста по-суровия климат на Централна Северна България. Той с охота споделя, че по отношение на измръзванията са разработили технология, с която следят фосфора в почвата и когато лозата не е натоварена, а почвата е добре запасена с фосфор нямат проблем.
"Трябва да се мисли от сега за следващата година. Има едно място долу до реката, където аз по начало исках да засадим само бели сортове, но "Мерсие" ме посъветваха да сложа и малко мерло. След една зима, в която температурата падна до -22°С отидохме да видим пораженията и се оказа, че няма нито една измръзнала лозичка! Имаше няколко по-слабички и недоразвити, но после прокараха наново. "Мерсие" са ме научили на доста неща, но най-важното, което знам е, че трябва да се контролира добива. Не бива да се съжалява за изрязаните на зелено чепки, защото от една страна така си гарантирате качество на гроздето през текущата реколта, а от друга - подготвяте си по-добре лозята за следващата.
Райнов и сега продължава работата си с "Мерсие", но както се изразява, вече не така тясно обвързан, както е бил преди. "В момента има много повече предлагане, а и доста лозя се засадиха у нас. От 2000-ната година насам само "Мерсие" засадиха над 20 000 декара лозя в България. След като напуснах "Винпром Русе" реших да не се занимавам повече с винарство. Знам, че мнозина си мислят, че има много пари в този бизнес, освен това изглежда лесно: какво толкова, правиш едно хубаво вино и го продаваш. Само че, повярвайте ми, това далеч не е така. Труден отрасъл е винарството, особено ако искаш да затвориш цикъла на производство, каквото се опитваме сега ние тук да правим".
Цел за Димо Райнов е клиентите му, хората, които ще пият виното на винарска къща "Райнов и синове", да му имат пълно доверие. Да знаят, че виното е само от техните лозя, че сортовете са наистина тези, които са обявени на етикета, а бъчвите наистина са френски и могат да се видят, пипнат и да дегустират от тях. "Доверието е най-добрата реклама и най-стабилната валута. Защото знаете каква беше в миналото българската винена индустрия, от която аз също бях част... ", с горчивина завършва разказа си той.
Но днес в България като че е времето на малките изби, които самите са привлекателни, и могат да покажат всички етапи от винопроизводството, а и качествен продукт. И на Димчо Райнов мислите вървят в тази посока, обхващайки и винения туризъм. "Тук човек ще може да се наслаждава не само на вината, но и да разгледа скалните църкви в Иваново, Червенската крепост и още десетки красиви места."
Нямаме търпение да опитаме вината, които тази земя е дала и се отправяме обратно към избата. Пак сме около голямата дървена маса и след миг вече в чашите ни искри бледо зеленикав совиньон блан. "Водещото ни вино е совиньон блан, но още не сме налучкали най-вярната формула. Първата година го брахме по-зелен и постигнахме отлични аромати, но пък му липсваше тяло и дължина. След това пък го обрахме малко по-късно и така получихме добро тяло, но за сметка на аромат. Явно сега ще е решаващият опит, в който се надявам да се справим.
Установяваме, че 2006 има леко доближаване до стила сансер с елегантни нотки на окосена трева и свеж бял плод, без да е твърде агресивен и лют като совиньоните на новия свят, но Димчо Райнов ни казва, че посоката им е тъкмо обратна - Villa Maria и новозеландските вина.
"Стремим се да правим по-леки вина, на пръв поглед, но с характер и потенциал="
Високият клас бели вина от текущата реколта и червените от предходната (червените винаги отлежават една година в бъчва и малко в бутилка) ще се продават в серията Horse Valley, казва Христо, синът.

Долината  на конете

Разговорът постепенно се пренася към актуални политически и икономически случки, и след това ни отвежда до името на тяхната премиумна марка - Horse Valley (Долината на конете).
"Семейството ми купихме една къща тук, в село Нисово. Исках да се махна вече от цялата бъркотия на големия град. Тъй като тук нямаше обхват на телефоните реших, че мястото е идеално. Просто избягах. От напрежението, от работата, от града. Взех и две кончета с мен, защото синовете ми имаха голямо желание да яздят. Един ден, докато бях на преговори с "Мерсие", малкият ми син ми звънна и ми каза, че в конюшнята има още един кон. Оказа се, че едната ни кобилка била бременна. Роди едно хубаво конче, което се привърза към нас като коте."
"Изключително много обичам конете", разказва Димчо, "и тук наблизо до селото има едни чудни ливади, където хората открай време са си пасели конете. Сега тези ливади са мои и там отново пасат коне. Моите коне. Кобилите и малките кончета растат на воля и според мен е много хубаво. Пият си вода от Лома и пасат до насита... Притежавам малко коне (сега са само седем, а преди бяха над двадесет), някои от които са състезателни. Интересувам се от този спорт, имаме и успехи в състезанията, но по-интересно ми е да ги дресирам, да ги наблюдавам. Нашите коне са за състезания с препятствия. Не трябва да се бъркат със състезателните коне обаче. Състезателните са с по-гореща кръв, те трябва да са от т. нар. английска порода, докато при нас трябват по-спокойни и уверени коне. Те са специално селектирани, за да не се притесняват от препятствието, защото по принцип са изключително чувствителни животни."
Димчо ни разказва истории от света на конния спорт, за надбягвания и трансфери, за развъждане и злополуки. Казва, че те го разтоварват както нищо друго. Слушаме с удоволствие увлекателният разказ на този български винар и коневъд, оградени от величествените скали. Безспорно Райнови имат предимство с местоположението си в каньона, където Бели Лом прави остри завои и се вие из карстовата клисура, и не само заради красотата на пейзажа. Тук-таме сред тях се виждат различни по големина пещери (точно като в швейцарско сирене), а цветът на скалите издава и техния състав - варовик!
"Подбирали сме внимателно сортовете, които да засадим, подложките и най-вече терените. Не сме купували тук на всяка цена, а подбирахме варовити почви, подходящо изложение и смятаме, че ще направим нещо истинско. Но постепенно. Нещата стават бавно. Това ни е вече трета кампания и може да се каже, че посъбрахме всичко необходимо... За първата си кампания не бяхме съвсем оборудвани, след това миналата година вече беше дошло почти всичко и сега вече сме в силата си. Смятам, че успяхме да построим избата така, че да е компактна и максимално удобна за енолозите. Миналата реколта даде около 50 000 бутилки - около 10 000 бяло и 40 000 червено. Тази година ще бъдат може би с 20-ина хил. повече, но... това е. Засега."
"Засега" е финал, пълен с обещание за продължение, и си тръгваме с чувството, че пак ще дойдем. И че сме били не сме били на бизнес посещение, а сме се отбили при приятели.