Места

Винтидж Буенос Айрес

текст и фотография Албена Шкодрова 13 октомври 2010, 13:55

Първите акорди са тържествени почти като във виенски салон. Но централноевропейската им сдържаност трае кратко – мелодията бързо става задъхана, с накъсан ритъм и с патоса на южноиспанското фламенко. Трае няколко такта, но търпението не й стига, и напред излиза простото, радостно звучене на италианска тарантела. Тя подскача, прави няколко жизнерадостни завоя, но ето я отново мелодраматичната страст – пробила си е път с лакти. Това обаче я е отегчило. Тя се оглежда за малко и решава да се стопи в мелодиката на френски шансон – звучен и меланхоличен. Едно, две, три, четири... и се намесват унгарски цигулки със сантименталната тъга на улични музиканти. Те прерастват в лек, забързан хаос, като в клецмер. После и те се отдръпват пред напористия, разтърсващ и предизвикателен тон на европейския юг.
Тангото. Бързо, елегантно, агресивно, забавно. Без лайтмотив. Преливащо от един стил в друг, постоянно изненадващо, постоянно изплъзващо се. През 1890-те, когато се оформя като мода в Буенос Айрес, то става помитащо популярно. Причината сигурно е, че изписва най-изразителния портрет на живота в столицата на Аржентина тогава. От края на XIX докъм средата на XX век градът е спасително убежище на европейски емигранти, южният отговор на холандско-британския Ню Йорк. Моделирана от преследваните от бедност или национални политики италианци, испанци, евреи, германци, поляци, унгарци, австрийци, руснаци, украинци, българи. Израз на техните носталгия, неволи и яростна жажда за живот.

Днес новото поколение е все така обсебено от тангото в Буенос Айрес, казват местните. Сигурно защото градът остава споен със своя исторически танц. И толкова сходен с него – бърз, елегантен, агресивен, забавен. Без лайтмотив. Преливащ от един стил в друг, постоянно изненадващ, постоянно изплъзващ се... И европейски – но като принадлежащ на една Европа от средата на миналия век.

Subte

Плаза Мизерере, еврейският квартал на Буенос Айрес. Тълпи слизат към спирката на метрото. Облицована с фаянсови плочки, като на много други места по света, тя ги отвежда към влаковете, които са като никои други по света. Спящи хора по пейките от орехово дърво. Любопитни физиономии, увиснали до отворените, закопчавани с кожени каишки дървени прозорци. Амбулантни търговци продават закачалки с вакуум, особено трайни химикалки, ключодържатели с Дева Мария. Лакти висят от кръглите халки от тавана, крак помага на дървената врата да измине колебливия си път до плътното затваряне. Лицата в купето почти не се повтарят: испански, индиански, на метиси, на квартеронци, на тийнейджъри, на майки, на чиновници, на вестникари, на музиканти. Лица на бедняци, вдъхновени лица, лица, задаващи въпроси. Гарванови, пепеляви, кестеняви, розови коси. Уши на Мики Маус. Плетени шапки. Филцови шапки. Шапки с пера.

Дървените купета на метрото със своя дизайн като копиран от виенския Пратер се носят по опушените, обрамчени с тръби тунели, изпълнени с мирис на подпалена хартия и стари престъпления. Някои хора като че си говорят сами, всъщност приказват в малките микрофони на слушалките си. Други наистина си говорят сами. След това стават, отварят вратите и скачат, още в движение. Това им дава малка, безплатна засилка по пътя обратно към горния свят.

В будките по спирките на subte наводнението от разноцветни списания крие щанд с желирани ментови бонбони и алфахорес – най-популярните сладкиши на Аржентина. Две бисквити, слепени с дулсе дe лече, и потопени в шоколад или глазура от белтъци и захар. Всяка уважаваща себе си будка предлага поне 10 разновидности, често и много повече. Повечето са по около 60 цента - 3 песос. 

Микрочентро

Буенос Айрес, градът на капитала – в един период от историята и това е било истина. Оттогава са останали тези мъже, които кръстосват улиците между офисите на аржентинските банки и обменните бюра. Стиснали в ръце кожените си чанти – от онези, които от долната страна са като хармоника, с медна закопчалка, и сигурно съдържат папки от мукавена хартия, - те пооправят вратовръзките си в движение и решително крачат към следващия офис, в който трябва да се озоват. По същите улици, но в успоредно измерение, се мотаят семейства индианци – клечат край стените и продават плетени бижута и някои артефакти на модерността – например от онези субстанции, които, запратени срещу стената, първо се превръщат в голямо мокро петно и след това бавно се събират обратно в ябълка, ягода или в каквото там са били оформени, преди да бъдат запратени срещу стената. Понякога ти се струва, че деловите мъже на града ги поглеждат през строгите рамки на очилата си, дори че ги виждат, но сигурно това е илюзия, защото те винаги отминават и няма никакви доказателства между двете измерения да има визуален контакт. Индианците продължават да седят, а хората с кожените чанти да крачат устремено напред и, минавайки покрай Сан Николас, да спират за миг да се прекръстят.

Закусвалните в Микрочентро са като made in Italy, 1950. На входа има избор между два цвята номерца за чакане на опашка. Сините са за "студения бюфет", предния щанд – меките сандвичи без хлебна коричка, известни в Италия като tramezzini; кифлички с крем или дулсе ди лече, които събираш в алуминиева купа и подаваш за измерване, оценяване и опаковане. Червените номерца са за щанда с "топлата кухня": оксиморонно звучащата milanesa napolitana (милански специалитет по неополитански. Всъщност – панирани парчета телешко в остър средиземноморски сос от чесън и домати); пица; паста. Плащаш на излизане, на касата при вратата. Алтернативата им е по-скоро от испански тип: малките, бързо обслужващи ресторанти за сандвич с чоризо - choripan.

"Флорида"

Пешеходна, забързана, крещяща, ярка, влудяваща, това е улицата, от която са тръгнали някои от най-големите звезди на Аржентина. И от нейните безумци.

Бутици. Ресторанти за асадо с опънати на кръст животински тела пред овалното огнище. Места със стил, места за туристи. Възрастна жена с имитация на короната на Тутанкамон на главата раздава листовки, подмамващи към намиращ се наблизо сексшоп. Мъже четат вестници в движение. Високо на една от преките свети син неонов надпис, а под него се е наредило задръстване от старовремски автобуси със студено премигващи табели. В средата на широкия тротоар на "Флорида" будките за списания се редуват с тези за цветя, еднакво пъстри и ярки. Четирима млади мъже с вид на италианци свирят Tu Vuo' Fa l'Americano. Минувачите се тълпят сякаш очакват да чуят Джъд Лоу и Мат Деймън. Постояват малко и усмихнати отминават. На "Флорида" човек никога не знае кой може да запее.

На номер 468 на Calle Florida e историческото кафе Ричмънд – останка от времената, когато улицата е обслужвала елегантната светска тълпа на града. Подземието му продължава да поддържа многобройните маси за билярд, на които много богати портеньос са преживявали победи и позорни мигове. На партерния етаж, в едно от кожените кресла с изглед към витрините, пред които се върти градът, сервират от сладоледените специалитети на Буенос Айрес – според мнозина едно от най-сюблимните гурме преживявания тук, веднага след стековете.

Пуерто Мадеро

Пристанището на Буенос Айрес, обновено и още неспоено с останалия град. Във водите му луксозно отлежават една лъсната флотилия от частни яхти, няколко фрегати и отражението на група небостъргачи от стъкло и метал – следи от обичайните заподозрени Норман Фостър, Филип Старк, Сезар Пели. По алеите от двете страни на Рио де ла Плата сноват модерните портеньос, увлечени в модерни занимания: медитация, джогинг, i-pad гимнастика. Отразена във водите, светлината се пръсва на хиляди слънчеви зайчета наоколо и замъглява асоциациите с мрачноватия лондонски Canary Wharf, приближавайки Буенос Айрес до Париж и неговата по-южна и малко по-човешка La Defance. Антикварният вид на Фрегата Сармиенто, със сложния й силует, е обезвреден от минималистичната белота на Puente de la Mujer – мост, конструиран от испанеца Сантяго Калатрава. Дървената му настилка е като покана да се изпънеш на слънце, в мисли за бавен, застинал в слънцето обяд на който и да е от бреговете.

Старите тухлени докове на Пуерто Мадеро сега са лофт студия и елегантни ресторанти. Сред тях - Cabaňa las lilas, едно от най-добрите места за ядене на телешки стекове в града. Стига да не е вегетарианец, един пришълец в Буенос Айрес на първо време няма нужда от нищо освен от прост телешки стек, където и да е в града. Все пак, след като погълне дузина, той иска някаква новост в преживяването и този ресторант има силна карта в ръкава – аржентински "кобе" стек. "Кобе" телешкото е японско изобретение и се добива от рядката черна порода таджима-уши, отглеждана по строго съблюдаван ритуал, най-важните елементи от който са органичното хранене и редовното масажиране на телето. Резултатът е месо, в което жилки сланина са пръснати като шарка на мрамор през филето. От две години аналог на кобе телешко се прави и в Аржентина.

Avenida Corrientes

В центъра е обелискът на Буенос Айрес. От двете му страни широкият булевард образува любимата река на портеньос – потоците от светлина, стичащи се от театрите, книжарниците, кафенетата и историческите ресторанти на града. Къпането обичайно започва от около осем вечерта нататък. След дъжд разноцветните лампи светят едновременно и отгоре, и чрез отражението си отдолу. Паметните плочи, посветени на аржентинските звезди на тангото, са на 40 ъгъла, ако на някого му се брои. Книжарница за антикварни книги, в която можеш да си купиш комикси от преди 30 години и други колекционерски екземпляри – джобни часовници, кутийки за бижута, куклени мебели в пластмасови опаковки, идващи със стари месечни списания, най-рядката книга за аржентинската пуна и най-лошите копия на най-популярните дискове с танго.

Ъгловата сладкарница "Хавана". Претоварена с работа и разсеяна продавачка вади сладкиши иззад стъклената си витрина, където блестят станиолите на най-добрите буеносайрески алфахорес, а също и още една популярна вариация на тема дулсе де лече и шоколад, създадена от същата тази сладкарница и кръстена на нея – хаванетс.

Ар деко фасадата на Театро Гран Рекс и срещу него - футуристичната козирка на Театро Опера в същия стил. Приковаващите лица от гигантските му афиши в стил Бродуей от 1960-те са новите кандидати за слава, вече блестяла на тази сцена - като тази на Астор Пиацола, дал тук последния си концерт с вечния си бандонеон през 1989 г., или на Ела Фицджералд, Луис Армстронг, Едит Пиаф.

Ресторантите и кафенетата по Авенида Кориентес са от тези, които човек посещава заради историята, а не заради храната. В пицария Güerrín (пицата бива великолепна, но се случва и да бъде сервирана студена и да не се отличава с особени вкусови качества) цари специфичен ред с технократски замисъл и артистично изпълнение. Отпред хора се редят на гигантска опашка с номера, за да ядат нещо на крак. Онези, които искат да се нахранят на маса отзад, са подпомагани от трескав диспечер. С една ръка той разбутва тълпата, с другата, а понякога и с коляно, промушва клиентите навътре, където те са обслужвани бързо и некачествено. Cafe La Paz e някогашно любимо място на левите политически кръгове в Буенос Айрес. Историята на Café de los inmortales виси по стените във вид на архивни кадри на хора и събития . La Giralda Cafeteria e едно от сравнително по-малобройните "испански" места в града: за чурос и горещ шоколад.

Гробището на Реколета

Град в града, на човек почти му се иска да се засели в някоя от богато декорираните гробници, образуващи улиците на гробището. Но само котките имат тази свобода. Няколко от тях висят по ъглите от полиран мрамор или в средата на алеите, вятърът повдига козината им и очите им светят като на същества, излезли от ковчезите.

Тук трябва да се идва, когато вали. Меланхолията на облачното небе отива на това място. Освен това, жертва на попкултурата, гробището на Реколета като че има една звезда, светеща над всички други. Точно както портретът на Мона Лиза разваля всяко посещение в Лувъра, привличайки неудържим поток от хора, така прави и гробът на Ева Перон всеки недъждовен ден. И това няма нищо общо с пиетата. Група ученици трескаво следят с пръст карта и тичат в преследване на означена на нея цел, след това в бързината си да излязат първи на финала препускат през смях към почти невидимата врата в стената. Туристите правят почти същото, но и се снимат пред черните плочи в памет на Евита, отрупани с изкуствени цветя. В хармония с тази нагласа отпред група улични музиканти е привлякла поклащаща се в ритъм тълпа. Двайсетина метра по-надолу, към Plaza Independente Alvear, зелената поляна е събрала пазар на причудливи обекти с противоречиво предназначение по алеите, а в тревата щастлива тълпа разпуска и гледа разсеяно наоколо. В средата – певец, който от време на време приплаква за аплодисменти.

Домашните сладкиши на пазара на занаятите (feria artisenal) напомнят това, което се готвеше в хипарска Кристиания в центъра на Копенхаген – пайове, торти, кексове, сладкиши – с домашен вид и сервирани в хартиени чинии като на детски рожден ден. Изобилието и непретенциозността им напомнят, ако човек изобщо успява някак да забрави, чудовищното количество сладко, което портеньос са способни да изядат в рамките на един-единствен ден.

Палермо

Ярко оцветени фасади на ниските, реставрирани постройки. Клоуни, които жонглират и подръпват червените си носове на ластик в средата на кръстовището, изнервяйки и без това безумните шофьори на Буенос Айрес. Етно закусвални, шик ресторанти, пищни графити, бутици, вехтошарски магазини, винтидж дрехи, дизайнери от различни категории и класи, обединени от дързостта на разнообразните си възгледи.

На площад "Кортасар", в окото на естетическия циклон, майки и бащи наглеждат децата си на пързалките. В бистрото компания е насядала в кръг около една от масите. Червена чаша с мате я обикаля вкръг като лулата на мира в индианския ритуал. От съседното кафене се разнасят китари и се смесват с идващия от другата страна на площада джаз. По "Уриарте" движението временно е спряно – тийнейджъри забиват тенис на маса по двайсетината маси, инсталирани на платното на улицата. Млада жена с цветен тюрбан на главата минава и внимателно разлепва по дръжките на вратите пъстри картички, рекламиращи занимания по йога.

Палермо е новият "голям" квартал на Буенос Айрес – на фона на красиво стареещите елегантни Реколета и Ретиро той е едновременно и бунт срещу установеностите, и тяхното най-вероятно продължение в града.

Ритуалът за пиене на мате е едно от най-социалните преживявания в Аржентина. Чашата – традиционно правена от кратунка и наричана калабаса, се пълни с изсушени и надробени листенца yerba mate почти догоре. Може предварително да се смеси с щедро количество захар. В нея се втъква метална сламка (bombilla) с цедка в долния край. След това отгоре се излива гореща, но не вряща вода така,че нивото й да достигне милиметър-два над чая. Чашата се подава на първия човек в компанията и той трябва да пие от нея, докато в сламката не се чуе сърбане от поет въздух. Тогава се вади термосът, чашата отново се пълни с вода и се подава на следващия по кръга. Вкусът: като на много силен черен чай, с акценти на тютюн.

Сан Телмо

Неделният пазар за вехтории и изкуство започва в 10 и ако дойдеш малко по-рано, можеш да сметнеш, че се подготвя протест, който се очаква да доведе до бързо насилие. Групи мъже със сърдити, тревожни лица, стоят по тротоарите. Между тях сноват други мъже, със светлоотразителни жилетки и надписи espacio publico - "обществени пространства". Минути преди времето за отваряне пред сърдитите хора изникват вързопи. През следващите няколко часа много от тях ще се отварят и затварят с всяко преминаване на хората с отразителните жилетки. Но минути след 10 сутринта мястото изведнъж пуска цвят, като внезапно оцветен черно-бял филм. Млади жени и мъже, много от тях – с вид на растарианци или на закъсняла, преродена форма на хипита. Дръзки дрехи, обувки, бижута, чанти. Кукли, змии, грамофони. Стари книги, портрети и плетени чехли. Помпони, перуки и оригами. Хората зад щандовете плетат, коват, чукат, запояват, пирографират, рисуват. Музиканти свирят, жонгльори премятат предмети във въздуха, живи скулптури изведнъж приковават минувачите и образуват човешко задръстване. Артистичните, освободени и старомодно безгрижни хора от Сан Телмо са по-скоро колония в града, отколкото поколение.

В Аржентина миризмите, които те отвеждат за носа право до своя източник, не са толкова много. Но почти неустоима след тях е тази на garrapiñadas, карамелизирани фъстъци, които хора приготвят в тигани с овални дъна на почти всеки ъгъл в града. Притегателната им способност може да се сравни с тази на печените кестени и фъстъци из южните европейски градове.

La Catedral di Tango

Обърнати щайги, изтърбушени столове, дървени макари, дъски, подпрени на тухли. Мебелировката на Катедралата е събирана от приятелите на четирима души, които преди 12 години се заселват в стария склад на пресечката на Сармиенто и Медрано и в скуката си решават да го превърнат в място за танци. Един от тях свири на бандонеон. Друг е художник – няколко от неговите епични на размер психеделични картини висят по високите три етажа стени. В полумрака всичко това изобщо не е важно. Това, което има значение, е широкото празно пространство в средата на дъсчения под. След десет вечерта тук започват да се плъзгат между 100 и 300 чифта крака – обути във всичко от елегантни сандали на токчета до маратонки.

La Catedral e съвременно място за танго в Буенос Айрес места. Историческото кафене "Тортони", конфитериа "Идеал" - заведенията, от които танцът е тръгнал преди 130 години, продължават да събират портеньос за танци, но също и привличат километрични опашки от туристи. Покрай Ла Катедрал, ако човек не знае за нея, подминава, без изобщо да разбере към какво водят студените, тъмни циментови стълби отвъд паянтовата стъклена врата, отваряна само след позвъняване на звънеца.

Стековете в Аржентина са номер едно, но веднага след тях идват емпанадас. Испански по произход, те се явяват с различни пълнежи (кълцано телешко със зеленчуци и лют пипер, сирена, хамон), пържени или печени. Плънката е запечатана в кръг тесто – сгънат, и магьоснически завит с пръсти така, че да се образува малко вълнообразно ръбче. В Катедралата ги правят предимно постни и при поискване ги сервират с чаша тежко мендоско вино от типа на старото българско мелнишко.

Идващ откъде ли не и запътил се кой знае накъде, Буенос Айрес е град, който едновременно изглежда и познат, и нереален. Някои виждат в неговата неопределеност желание през цялото време да е някой друг и да някъде другаде. Но макар и портеньос да носят на лицата си постоянно безпокойство и търсене, те са известни със своя градски патриотизъм. Просто като че намират своята идентичност в разпиляността и многоликостта на своя град. В архаичния му декаданс. Икономиката е само едно от обясненията за винтидж атмосферата в Буенос Айрес. Другото е, че хората си я харесват. За тях тя има естетическа стойност.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK