Мастър гаф

Да гледаш втория сезон на MasterChef България e като да се окажеш свидетел на катастрофа – осъзнаваш, колко е страшно, но не можеш да отвърнеш поглед. И така, епизод след епизод ставаш съучастник в нелепо произшествие, било защото участниците са симпатични, (привързваш се към някого от тях) или защото се надяваш, че ще стане по-добре. Но след около двадесет епизода надеждата захвърля с драматичен жест приборите, казва сухо "благодаря" и решава да се самоубие с ядене на необезкостена риба скорпион.
Ето пет причини защо сценаристите на предаването трябва спешно да преминат през собствен стрес-тест.

1. Плейтването на грилована цукина

Вероятно да се казва "аранжиране на чиниите" вместо "плейтване" ще се стори някому твърде дълго или непрофесионално - все пак целта е хоби-готвачите (и зрителите) да научат термини от професионалната кухня и да започнат да жонглират с тях правилно, докато глазират, деглазират, дялкат домати конкасе и ваят моркови-жулиени. Доброто намерение, обаче, се оказва паве по пътя към ада, където плоската камбала се превръща в "халибут", тиквичката в "цукина", а непрестанното "плейтване" кара зрителя да иска да изтръгне дънната платка на компютъра си.

2. Чинията

Предаването се базира на оригиналния формат, създаден от Франк Родам и се "адаптира", затова не е трудно човек да се досети, че английската дума "dish" прозира под всяка спомената от шефовете "чиния". Dish подло води двойнствен живот и носи няколко значения, само за да подхлъзне българските сценаристи. Даден участник може да донесе чинията си отпред, но всъщност ястията биват оценявяни и опитвани. Въпреки това тук целият свят е чиния, както би казал Шекспир. Не бих обличала униформата на нацистки офицер по граматичните въпроси, ако това не водеше и към точка трета...

3. Впечатляващата чиния и съвършеното яйце

Защото, освен че "чинията" се повтаря като рефрен на песен на Бионсе, тя винаги трябва да е впечатляваща или съвършена. Ако за всяка "впечатляваща чиния" и "съвършенство" човек изпива по шот, в края на предаването ще се окаже с приятно замъглено съзнание, чудесно настроение и разкошна алкохолна усмивка. Ето така:
https://www.youtube.com/watch?v=75o14eywsPQ
Играта с шотовете може да се играе и при хилядократното "ще дам всичко от себе си", стотиците "моля се само..." (може би до склада трябва да се загради малък параклис, в който всеки отчаян хоби-готвач да отправя кулинарни молитви) и всяко второ "невероятно усещане".

4. Игрите на глада

В оригиналния формат стратегията е от огромно значение. Когато някой участник спечели кутията и получи право да затруднява конкурентите си, то той (или тя) играят така, сякаш настолното им четиво е "Изкуството на войната" на Сун-Дзъ. Силните и слабите страни на другите се анализират, подбира се най-уязвимото място сред уменията на врага и ударът е насочен перфидно право в сърцето. Още помня епизод от четвърти сезон на оригинала, когато мразената от всички Криси (която от своя страна ненавиждаше всички останали) накара италианеца Лука да гони из склада добре угоена, войнствено-наперена пуйка. От висотата на балкона Криси с наслада потриваше ръце за липсващия в Италия ден на Благодарността – и съответно предвкусваше първата среща на Лука с точно това месо, което иначе всеки американец би сготвил възхитително дори със затворени очи. При това сценаристите се бяха постарали заплахите, вметките и обясненията на стратегията на Криси да бъдат разнообразени и добре "овкусени". Изказванията й не се изчерпваха с "той/тя е силен играч" и "аз мисля, че той/тя трябва да си ходи" (тези фрази също могат да се използват за обръщане на шот, но все пак внимавайте – ако и тях включите в списъка, количеството изпит алкохол ще стане опасно за черния дроб).
За съжаление в българския вариант на предаването не се получава истинска война, тъй като диалозите се плъзгат по повърхността на заучени формули и затова липсва напрежение. Липсва игра. След всеки епизод се разстила послевкус на грубо изпълнена схема, лишена от сол, пипер и съдържание - сякаш ученик преписва от съседа си, но не разбира дори дума от преписаното.

5. Безполезен урок

Успехът на MasterChef по света се дължи не на последно място и на възможността всеки любител пред екрана да обогати по увлекателен начин знанията си за разнообразните професионални техники на готвене – или пък да се запознае с нови и непознати. Съвсем между другото човек научава, например, какво са Agnolotti, по какво се различват от тортелините и кога се ядат. Гордън Рамзи и колегите му не само играят ролята на "лошо ченге", когато оценяват нечия "чиния", но винаги успяват да вмъкнат няколко думи за начина на приготвяне. Разбира се, и българският формат се опитва да предаде знание, но дори този опит се случва схематично и звучи като рецитиране на наизустен сбит преразказ, в който липсват поне двама от тримата главни герои. Също така липсват и креативни идеи за използване на местни продукти (една единствена "тематична вечер" не променя особено този факт).
Минутите минават в редуване на зле произнесени имена на техники и продукти, "плейтване" и разнасяне на чинии, сухо "благодаря" (за любителите на професионалната лексика може и "мерси"), а когато часовникът в студиото спре, участниците изглеждат единствено успели в подражанието, но не и в умението, а зрителят е прекарал 60 минути в кух рефрен на песен и малко сълзи в едър план.
За следващия епизод ще приготвя достатъчно алкохол и ще опитам да съживя надеждата, че за в бъдеще това предаване може да се овкуси и напълни със същинско съревнование – и приятно балансирано развлечение.