Писателството и кулинарията често вървят ръка за ръка, така беше при Елизабет Гилбърт и нейния звезден роман "Яж, моли се и обичай". Този път обаче ще ви запозная с един писател, за който храната не е само основна тема в творчеството, а начин на живот. Дами и господа - сър Джон Ланчестър! Въпреки че е роден в Хамбург и отгледан в Хонконг, Ланчестър си остава английски писател, като светоусещане, но като кулинарни възгледи определено е космополит. Своето разбиране за нещата от живота и гурме културата лондончанинът споделя с читателите на Daily Telegraph, Guardian, Observer и New Yorker. Извън публицистиката обаче, Джон е писател от световна класа.

Още със своя дебютен роман "Дългът към удоволствието", излязъл през 1996 година, той заявява пред публиката и критиците: "Тук съм, и ако храната досега не ви е била интересна тема, след тази книга ще се влюбите в нея". Така и става. Само след няколко месеца романът изстрелва Ланчестър в орбитата на голямата литература. Следват множество награди и преводи на над 30 езика. Тук неизменно изниква въпросът - защо всъщност читателите се прехласват толкова много по тази книга. Отговорът е кратък и еднозначен - защото никой преди това не е писал за готвенето и храната с такава увлекателност и остроумие, и в същото време с такава ерудиция - Джон е ерудит до мозъка на костите си.

В "Дългът към удоволствието", той разгръща в детайли своите богати познания за цялата европейска кухня от Англия, през Франция и Германия, до границите на Близкия изток. Това е книга пътуване през хранителните навици на много народи, а с това и опознаването на техните нрави и социални особености. Всяко пътуване има способността да увлича и ето, че вече следваме главния герой из неговите странствания. Още в предговора Ланчестър уточнява: "Това не е конвенционална готварска книга". И наистина не е, въпреки наличието на много рецепти в нея, те остават само повод за размишленията на автора на какви ли не теми от човешкия живот. Не е трудно читателят бързо да разбере, че си има работа с един автобиографичен роман. Джон се е "скрил" умело зад главния герой - Тарквин Уинът, английски писател със склонност към хедонизъм и изключително висока обща култура на тема гастрономия. Книгата има проста, но добре работеща структура - повествованието е разделено условно на четири части, които съвпадат с четирите годишни сезона. В това отношение шедьовърът на Ланчестър наподобява друга една гениална творба - "Като гореща вода за шоколад" на Лаура Ескивел, за която вече сме писали.

И така, Уинър е направил своя избор в живота и пътува към едно имение в Бретан: "Избрах Франция, а не Англия, изкуството, а не обществото, разграничението, а не подчинението, вечното съмнение, а не непоклатимите убеждения на еснафите, овнешкото бутче с чесън, а не агнешкото печено с джоджен", за всеки отделен сезон той ни предлага своето меню. Някои от рецептите са доволно популярни, други са по-екзотични, обединяващото при тях, е че са свързани с миналото на автора, със семейните спомени, чрез споделянето на които Ланчестър, успява бързо да стане близък със своите читатели и неусетно да ги поведе за носа.

"Добрият готвач възприема зимата като възможност чрез тънкостите на кулинарното изкуство да прояви усета си за хармония и красота, да изрази органичното единство на своята душевност с годишните времена и да докаже неразривната връзка между ритъма на светоусещането си и ритъма на природата. Небцето трябва да бъде ухажвано, възбудено, прелъстено", категоричен е Уинър.

Очакват ни блини с подквасена сметана и черен хайвер, задушено по ирландски и "Царицата на пудингите":
"От всички съществуващи разновидности на палачинката - френските crêpes и galettes, шведските krumkakor, sockerstruvor и plättar, финландската tattoriblinit, характерната за цяла Скандинавия äggvåffla, италианските brigidini, полските nalesniki, белгийските гофрети и йоркширския пудинг - лично аз отдавам предпочитанията си на блините. Те се отличават от останалите представители на дружното семейство Палачинкови по това, че са по-дебели, не се поднасят сгънати или навити и бухват от мая, а не от сода бикарбонат; също така, бидейки от руски произход, те се правят от елда (подобно на бретонските палачинки), а не от обикновено брашно". Типично британското чувство за хумор на Ланчестър може да бъде открито почти на всеки ред и това прави четеното на тази книга наистина забавно занимание:

"В крайна сметка стигаме до въпроса дали хайверът, казано простичко, си струва парите? Процедурата за оптимално осоляване на волжкия хайвер е твърде слабо позната. Дегустаторът (представете си червендалест юначага с игриво пламъче в очите, плетена шапка на главата и втъкната в ботуша кама) пъхва в устата си едно-единствено зрънце и го търкулва с език по небцето си. С вродената си дарба и дългогодишния си опит, съчетани в почти мистична хармония, той веднага преценява колко сол следва да се добави. И най-малката неточност в изпълнението би имала катастрофални последици, както гастрономически, така и икономически, което обяснява присъствието на камата. По аналогичен начин човекът на изкуството (не визирам само себе си) мигновено преценява стойността на дадено произведение".

Епизодът с блините завършва със съвет от страна на главния герой, че не е разумно човек да се натъпче само с блини, освен ако не възнамерява да прекара цял ден на лов за мечки в тайгата, хвалейки се със завоеванията си сред нежния пол.

Ето че стигнахме до задушеното по ирландски. Тук разказвачът се впуска в спомени от детството и неговата бавачка Мери-Тереза - чистокръвна ирландка, родена в Корк, която буквално го е отгледала с това ястие:
"Овнешкото, разбира се, е по-вкусно от агнешкото, но в днешни дни е почти невъзможно да се набави. Близо до къщата ни в Норфолк имаше един месар, който продаваше овнешко, но той за жалост се спомина. Що се отнася до предпочитанията на някои капацитети към обезкостеното агнешко, мога само да отбележа, че Мери-Тереза винаги настояваше месото да е с кокал, тъй като кокалът внася допълнителен привкус в ястието, а костният мозък му придава фина, леко напомняща на желатин плътност". След такова съблазнително описание, десертът трябва да бъде наистина на ниво.

Какво ли се крие под загадъчното име "Царицата на пудингите"? Това всъщност е първият сладкиш, който продължаващият пътуването си из Бретан, хедонист е приготвил сам в своето детство. Тук яйцето е издигнато на пиадестал: "Една от най-очарователните характеристики на тази рецепта е, че включва в приготовлението си двете вълшебни трансформации, на които е способно яйцето. От една страна, интегрирането на въздух в коагулиращите белтъчни протеини, т.е. "втвърдяването" на белтъците до обем, осем пъти по-голям от първоначалния им (на този процес разчита суфлето и сродните му яйчни деликатеси). От друга, коагулацията на протеини в жълтъка - както при крем карамела, майонезата и всички вариации на холандския сос. Запомнете, че към класическите сосове от френската кухня следва да подхождате с респект, но не и със страх!"

В последните думи на този пасаж е ключът към обаянието на Ланчестър и неговите творби - той просто не се страхува да пише за нещата от живота такива каквито са, самото пътуване на главния персонаж към заветната му цел в Бретан, е както пътуване към една мечта. Мечтите в книгите на именития лондончанин са винаги осъществими, именно защото той си е позволява смелостта да ги реализира.