А сега, дами и господа – ренесанс!

"Вълнуващо вино. Плътен пурпурен цвят. Зрял, мек, топъл и плодов аромат с добре споени компоненти. Вкусовият баланс на това вино е изненадващо елегантен за мощното му тяло. 87 точки." Такива дегустационни бележки за българско вино на цена 8,90 бутилката бяха почти немислими преди няколко години. Сега не само са факт, но и се превръщат в нещо сравнително обичайно.

Какво се случи, че българските вина стават все по-интересни, по-добри и предизвикват познавачите да ги опитват и следят? Как те успяват да привлекат интереса, а и да получат одобрението на доста критична българска публика най-вече с нов, нетипичен за страната ни облик, който обаче е в унисон със световните модни тенденции? През последните две-три години марки като "Катаржина естейт", "Беса Валей", "Тера Тангра", "Санта Сара", "Братя Минкови", "Едоардо Миролио" и доста други успяха да се наложат на сложния и неоформен български пазар и засега успешно отстояват позициите си.

Отговорът е, както винарите обичат да казват - на лозето. Нови лозя, засадени с добре гледани познати или неизпробвани досега в България сортове, започнаха да израстват и през последните години много от тях навлязоха в плододаване.

Така се появиха български вина от каберне фран, марселан, вионие, малбек, санджовезе. По етикетите на отдавна познати производители, като например ЛВК "Търговище", могат да се прочетат купажи като "мерло, кот малбек и карменер". Докато едни се посветиха на експерименти с нови сортове, други започнаха да работят с нови усилия за възраждане на българските рубин, руен, мавруд, широка мелнишка лоза, които бяха загубили своята популярност и в чието качество вече почти никой консуматор не вярваше. Трети пък заложиха на възможностите на тероара. "Един от сортовете, които сме засадили около село Еленово, е пино ноар, понеже районът тук много напомня на Бургундия – област, известна с този сорт", казва Десислава Байчева, главен технолог във винарска изба "Едоардо Миролио". Много други изби следват подобна логика и засаждат в различни райони на България сортове, които растат добре в сходни климати и почви в други страни.

Но всичките тези търсения общо очертават една нова реалност за българското вино. Голяма крачка към професионализъм, която вече се вижда как започва радикално да променя качеството на произвежданите в България вина.

Сегашното възраждане на лозарството в България е донякъде естествено съвземане от периода на социализма с неговия индустриален подход и от кризата на прехода с нейния трудно контролируем хаос.

През периода до 1989 г. една-единствена държавна организация определяше насоката на развитие на целия лозаро-винарски бранш - от това колко и какви сортове да бъдат засаждани, през производството до реализацията на готовото вино. Падането на стария строй и настъпилият впоследствие хаос промениха тази практика, но не я подмениха с по-добра, а се отразиха гибелно на целия бранш. Един от основните проблеми се очерта при приватизацията – заводите бяха предадени на частни собственици, но без прилежащите към тях лозя. Те на свой ред, разпокъсани на по няколко декара, останаха в ръцете на наследници, голяма част от които никога не се бяха занимавали със земеделие. Част от насажденията бяха занемарени, други - направо изоставени, а там, където изобщо се отглеждаше винено грозде, качеството не беше цел.

Така винарите се изправиха пред големия проблем на прехода: липса на грозде с гарантирано качество. Недостиг на производители, които година след година да им осигуряват суровина от една и съща класа. Това се отрази катастрофално на българските вина и драматично засегна репутацията им на и без това все по-кипящия от конкуренция международен пазар.

След няколко години винопроизводителите си дадоха сметка, че единственият изход е да вземат нещата в свои ръце. Около 2000 г. вече започнаха да се появяват инвеститори, които бяха наясно с факта, че винарството изисква сериозни вложения на пари и време, преди да достигне възвращаемост. Винарите обичат да казват, че може би над 70% от труда при създаването на едно добро вино е на лозовия масив. Затова много от тях пристъпиха към засаждане на грозде и между 2002 г. и 2008 г. бяха засадени между 200 и 250 хил. дка – близо една трета от днешните около 700 хил. дка активно плододаващи лозя в България.

Така се стигна до реалността днес – че в България повечето успешни винари разполагат със собствени лозя, за които могат да се грижат лично. Технолозите на повечето водещи марки вина са единодушни, че сега вече качеството на суровината им, доколкото зависи от човешките усилия, е гарантирано.

"Катаржина естейт", една от амбициозните нови изби, избра да разположи внушителните си 8000 дка в най-южните райони на България и бързо доби известност с добре балансирани на вкус привлекателни вина, при това засега на достъпни цени. "Едоардо Миролио", която бе създадена през 2004 г. край Еленово, засади 2500 дка. "Телиш" АД вече притежава 1200 дка, които предстои да разшири с още 600. "Вила Любимец" придоби 4500 дка собствени лозови масиви, в които отглежда предимно традиционни български сортове, но също и класическите мерло и каберне совиньон.

Не само новите изби, но и големите български производители от миналото направиха крачка в същата посока. Винпром Карнобат например създаде 3000 дка с богата гама от сортове. ЛВК Винпром Търговище, отдавна познати на българския потребител, също чрез засаждане на нови сортове успяха да постигнат нещо много трудно – да наложат нов имидж на производител на вина, които не отстъпват от световното модно звучене

.Освен че гарантира качеството, тази нова ситуация създаде за винарите много по-големи възможности да експериментират и в крайна сметка да правят изкуство, каквото е създаването на едно вино с характер. Десетки нови за България червени сортове грозде, като шираз, малбек, каберне фран, пино ноар, зинфандел успяха да направят българските вина много по-разнообразни и интересни. Оригинални и чудесни купажи започнаха да изпъкват тематичните дегустации на списание "Бакхус" с балансиран вкус и любопитни аромати като копър, кардамон и екзотични подправки. С две думи – винарите са в стихията си.

"Правим наблюдения и анализи на гроздето, които ни помагат при избора на подходяща технология. Изборът на резитба, обработката на почвата и климатичните условия са неделима част от облика на крайния продукт, виното, и резултатите са вече познати на ценителите със серията ни вина Нимбус", казва Пламена Костова, енолог във винарска изба "Кастра Рубра".

"За всеки отделен сорт, за всеки масив търсим конкретна технология, базирана на световния опит, но задължително съобразена с българските условия", пояснява Николай Колев, технолог във "Винпром Карнобат".

Такъв най-често е подходът към чуждестранните сортове. Не по-лесно обаче се оказва възстановяването на технологиите за винифициране на местните сортове, избрани от мнозина - мавруд, рубин, руен, евмолпия, мелник 55. "Работим с много български сортове, защото се стремим да развием български облик на нашите вина. Ние самите сме в етап на опознаване на потенциала им, тъй като лозята са все още много млади. През 2008 г. например получихме първата реколта от насажденията ни с Мелник 55. Тепърва го опознаваме - за разлика от кабернето, мерлото, сирата, с които имаме доста повече опит и повторяемост на резултатите. В момента подбираме и подходящи бъчви от български дъб, за да избегнем именно унифицирането вината ни. Искаме след време те да могат да бъдат разпознаваеми като български", разказва Катя Гаргова, главен технолог на "Вила Любимец".

Търсенето на българския тероар вече се превръща в много интересно предизвикателство. Появиха се марки вина, които през последните две-три години запазиха специфичния си почерк и вече могат да бъдат разпознавани от професионалистите. Все пак още е твърде рано да се правят прогнози какъв ще бъде българският облик. "Най-малко още 5 години ще са нужни на лозите, а оттам и на вината да оформят своя собствен облик, и то в рамките на една винарска изба", обяснява Бойка Стоева, главен технолог на Винпром Русе, а с мнението й се съгласяват и другите водещи технолози в страната. Оттук нататък до голяма степен е въпрос на избор на една постоянна, подходяща технология за производство на вина, които да съчетават едновременно модерно звучене и собствен, български характер.

"Географската ширина, на която се намира България, климатът, почвите просто задължават по земите ни да се отглежда грозде и да се произвеждат конкурентни вина", обобщава Елена Матеева. Едва ли има някой, който не би се съгласил с това.

Сегашната положителна тенденция вероятно няма да спре дотук. Докато утвърдени винарски страни като Испания и Франция имат задължение в рамките на общата европейска икономика да изкореняват част от лозята си, България е получила правото да засади още 500 хил. дка. Онова, което днес е първа стъпка, скоро може да се превърне в устойчива традиция, която ще промени изцяло класата на българските вина - най-малкото до настъпването на нов катаклизъм в историята.