Етгар Керет пише кратко: разкази, комикси, детски книги. От сборниците му човек остава с впечатление, че политиката разваля апетита, хумусът лекува душевни разстройства и има едно същество, наречено Гещернак, което се препитава със сънища... "А домашната храна е толкова хубаво нещо."

Освен като "най-биполярното място на света", би описал страната си Израел като сабих – хляб пита, пълнен с твърдо сварено яйце, картофи, хумус, пържен патладжан, тахан и мангов сос отгоре. "Много хора мислят, че името му идва от "сабах", арабската дума за "сутрин", но истината е, че Сабих е фамилията на изобретилия го господин от родния ми град Рамат Ган. То не е ястие, а сбор от ястия. Същото е и Израел, сбор: араби, ашкенази, сефаради... и мангов сос отгоре."

Решително е по соленото, но има нещо сладко, без което не може – морковите: "Синът ми Лев вярва, че в предишен живот съм бил заек – заради издадените ми предни зъби и страстта ми към морковите във всичките им превъплъщения с изключение на варените. Умирам за морковен сок например." И за всякакви комбинации от плодови и зеленчукови сокове изобщо – "Сигурно в някой още по-предишен живот съм бил беззъб, защото с удоволствие бих карал само на течни храни..."

Етгар е вегетарианец от петгодишен. Татко му го завел на "Бамби" и не е ясно кое потресло повече детето – убийството на майката на сърничката или обяснението, че ловците са го направили, за да се нахранят с нея. Оттогава не е опитвал месо. Но никого не би убеждавал да се откаже от него – Лев например обожава пържоли.

"Може би се отнасям към нея снизходително защото е функционална – обяснява Етгар генералното си отношение към храната. – Отраснах изпълнен с куп наивни мечти как ще променя това, как ще променя онова. Храната беше само пречка по този път: налага се да си набавяш някаква, за да продължиш да мислиш, и това е. Никога не съм влагал усилия в правенето й и винаги съм недоумявал пред онези, които вярват, че храната е за небцето, каквото музиката за ушите или картините за очите... Според мен тези хора просто нямат търпение за изкуството и с едно скъпо наяждане си внушават, че са се заредили с арт... Сещам се за конференцията, на която един писател заяви, че добрата книга била като добрата вечеря – може би като французин се чувстваше длъжен да каже нещо френско, но на мен ми идеше да го фрасна със стола си по главата."

Като изключим майка му, никой в семейството не е по готвенето – преди да се ожени, Етгар дори нямал печка вкъщи, а ползвал едно котлонче да си вари яйца и да подгрява консерви Heinz с фасул в доматено пюре... Суровите зеленчуци и плодове му били съвършено достатъчни. И хумус в големи количества – способен е да го яде по пет пъти в седмицата (и го прави). "Да питаш израелец кой хумус предпочита, е като да питаш французин коя му е предпочитаната любовница: всеки си има различен характер и вкус, както и подходящо време и място... Има две различни школи в хумуса: ливанска и египетска. Египетският е по-тежък, по-груб и по-самостоятелен, можеш да го ядеш без друго, докато ливанският е по-хомогенен и светъл, и върви като допълнение към основното."

Липсата на кулинарни пристрастия в рода на Етгар не означава липса на смели експериментатори: брат му имал дълъг период на ергенско дръзновение в кухнята. "Той е нашият junk food gourmet – вещ ценител на нездравословната храна." Заливал с вряла вода паста с гъби от пакетче, добавял мляко за цвят и "гърмящи" бонбонки за разкош, не пропускал и каквото друго се намерело из хладилника и по рафтовете. "Беше си гадничко, но какво да го правя, брат ми е!"

Етгар рядко мисли с копнеж за храна и това се случва главно ако я асоциира с някое любимо място. Например, ако можеше, ей сега би се вдигнал с Шира (жена си) за палачинки с тахан, калмари и мангов сос (амба) в Синайската пустиня. На въпроса "съвсем ли е недостъпна пустинята" отговаря с "о, достъпна е, само дето може да те убият". Това е мястото с най-висока концентрация на активисти на "Ал Кайда" в света и за израелски евреи ходенето там е твърде рисковано.

Италия е другото място, което свързва с вкусна храна: страхотни ястия без излишни фокуси. "Не се учудвам, че блюдо, приготвяно пет дни от екип готвачи има интересен вкус и вид. Това, което наистина ме впечатлява, е как от най-обикновени съставки някой пред очите ми прави нещо вълшебно." Не може да забрави една възрастна италианка, срещната на гръцкия остров Сифнос: пушела цигара от цигара ("такава встрастена пушачка беше, че ни разправи как веднъж при по-дълга липса на тютюн си изпушила части от накълцания сутиен и щорите") и за отрицателно време приготвяла безумно апетитна паста с домати, чесън и босилек. "Такова готвене харесвам – почти нехайно, без видимо усилие, с качествени продукти. Бях очарован как режеше домата в дланта си, както обикновено се бели ябълка..."

Каква вечеря би приготвил за приятели тогава? "Бих им купил салати и хумус от някой приличен ресторант – смее се, – за мен сваряването на едно яйце е начинание от порядъка на построяването на мост. Впрочем Шира прави страхотна паста със сушени домати и гостите обикновено сами питат за нея. Другият й специалитет е сметаново руло – докато учела актьорско майсторство, правела рула, които много вървели на парче в бара на студиото: шикозно място, където артисти и рокаджии ходят да се покажат и да се напият... но навремето – и за рулото на Шира."

Вместо рецепти, три семейни истории с храна

Тънко резенче кашкавал
Когато майката на Етгар била седем-осем годишно момиченце, живеела във Варшавското гето (най-голямото по време на Втората световна война, с над 400 000 евреи, събрани на 3,4 км2 при нечовешки условия – бел. ред.), и както повечето деца там се занимавала с контрабанда на храна – най-често хляб и картофи. Веднъж успяла да промъкне малко кашкавал и преди да го даде на хората, за които бил, да отреже тъничко парченце за себе си. Седнала на скришно местенце, сложила кашкавалчето на късче хляб и взела с обожание да го мирише и да го ближе – рядко се случвало такова щастие, не искала да го изяжда веднага. Неочаквано една котка се стрелнала и го отнесла. "Тогава почувствала, че й е все едно ако ще да убият и нея, и близките й: нещо се пречупило, повече не можела да живее така."

Сладолед с вкус на шамфъстък
Когато бащата на Етгар оцелял в холокоста и пристигнал в Израел, се зарекъл, че няма да работи едно и също. Смяната на професиите през няколко години разглеждал като възможност за нов живот. "И всяка сутрин преди работа, още по тъмно, в 5-5.30, задължително ходеше да плува, много обичаше. Един ден съдържателят на лавката към басейна му казал, че ще се пенсионира и баща ми – който впрочем е ужасен готвач – пое търговията със семки, бонбонки и сладолед." В един ключов момент от филма на Етгар и Шира "Медузи" снимката на възрастен господин с бяла риза и сладоледаджийска хладилна чанта оживява на екрана – това е именно Ефраим, бащата на Керет. ("Любимият ми вкус сладолед ли? – казва Етгар – Шамфъстък.")

Сватбени картофи с боб
Когато Етгар и Шира се оженили, отпразнували събитието в своя малък апартамент, където пряко сили побрали 30 гости. Решили поне банкетът им да е "на широко" и Етгар отишъл в изискана кетърингова компания. Там го запитали какво обича да яде, а той отговорил: "Картофи и боб във всякакъв вид!" Затова сватбената почерпка била от картофи и боб във всякакъв вид, а приятелите на Етгар и Шира и досега си я спомнят като "затворническия купон" – само в затвора е възможно такова изобилие на картофи и боб при такава свръхнаселеност на квадратен метър.