Отново съм тук, на север. Пълна съм с любопитство, с трепет за нови срещи с морето, старите времена и старите рибари. Знам, че като дойда тук, не мога да си тръгна без знание, енергия, пробуждане и завръщане. Към себе си. Към корена. Към началото.

Часът е около три следобед. Пристигаме в Тюленово - малкото китно селце на северния бряг. Мекият морски полъх облива телата ни. Приятен е, сякаш е септември. Отправяме се нагоре по криволичещата пътека към скалната арка над чекека, както тук местните наричат голямата лодкостоянка. Мирише едновременно на земя и море. Морето се поклаща лениво, наслаждавайки се на още един тих есенен ден. Последните слънчеви лъчи галят нежно повърхността и я превръщат в пурпурен и гладък сатен.

Тук-там накацалите по скалите рибари се провикват едни на други: "Кълве ли?" "Кълве, кълве, в най-силния сезон на рибата сме, как няма да кълве!" Виковете и раздумките продължават, но аз спирам да ги чувам. Очите ми не могат да обхванат магичната гледка, която се открива от отвесните тюленовски скали по залез.
Телефонен звън прекъсва блаженото ми усещане - онова, което това място ме кара да изпитвам всеки път, щом дойда тук. "Момиче!", чувам мъжки глас. "Докога ще те чакаме, ще мръкне, а имаме много да ти разправяме! Тук, долу на чекека, сме, с бай Кольо, идвай, че и риба има. А ти къде си?" "На арката, снимам тук!", отвръщам задъхана, опитвайки се да събера всичко около мен и да се спусна стремглаво към тях. "Ааа, близо си - до Кюприята, до скалния мост де, тук много турски думи ползваме. Хайде, бързо-бързо идвай!"
На лодкостоянката, в малкия сгушен залив на селото, сред големите рибарски лодки откривам Станимир и Никола, грижливо подреждащи такъмите си. "Аз май ви снимах от скалите, ето по оранжевия гащеризон ви познах!", гордо им казвам. "Да се виждаме!", смее се Станимир, а бай Кольо допълва: "Такива имат всички рибари тук. Едно време, май 1987 г. беше, заповед имаше - не само дрехите, ами и целите аламани, лодките де, в оранжево боядисани да са, да се открояват в морето!".

Силна миризма на прясна риба кара очите ми да се извърнат към носа на лодката, където забелязвам няколко бели кофи с полуповдигнати капаци. "Какъв е уловът днес", нетърпеливо питам, надзъртайки към съдържанието на една от тях. "Абе, морето, като реши да дава - дава. Не е винаги цветя и рози, ама днес имахме слука. Зарган има, ще ти дадем. Ама чакай първо другата работа да свършим, рибата няма да избяга", започва бай Кольо, подавайки ми ръка. "Казвам се Никола Маринов, а това е моят приятел Станимир - рапанджия пък е той. Аз над вълните, той по дъното - голяма комбина сме!"

Другарят му го прекъсва: "Чакай бе, бай Кольо, за тюлените първо трябваше да ѝ разкажем, ти пак бързаш да се представиш", усмихва се Станимир. "Всичко искам да чуя от вас - всички морски тайни и легенди, които пазите. Вие, старите рибари, толкова ценни сте!", нетърпеливо им казвам аз.
Станимир се намества удобно, разчупва парче шоколад и докато пръстите му изглаждат мъничкия станиол, започва своя разказ: "Нали знаеш, че тук тюленът монах е живял и много истории се разказват, но истината е, че около 1900 г. цар Фердинанд ги развъжда. От Северно море са, край Бургас ги пускат, но те по-хладните води между нос Калиакра и Тюленово си харесват и тук се заселват!" "Последния аз го видях, там на Мартинския камък", включва се Никола. "През 1971 г. беше, последният тюлен монах!"

Разказват ми, че вероятно заради изчезването на скумрията в края на 60-те години и заради взривовете в скалите за добив на камък за пътищата на селото се е нарушил естественият хабитат на тези животни. "Може и турски рибари да са ги избивали, румънско като беше тук, и такива легенди се носят", споделят и двамата.

"Я ми кажете, много рибари ли сте тук, в селото?" Никола се замисля и продължава: "Ами не сме много, май само ние. Сега има-няма двайсетина-трийсетина души живеем целогодишно, а пък аз съм последният тук роден тюленовец и все още постоянен жител. Едно време и училище си имахме, и детска градина, и кино. И от мънички сами се оправяхме - от първи клас още ей там, на големия камък, Канарата, да се катерим се учехме и с морето да свикваме, че по-специфично е тук, тръпката е друга. Не ни знаеха къде сме, ни какво за ядене ще имаме - родителите ми в кооперацията, в ТКЗС-то, по цял ден. И ние все сами, по-големите ни гледаха, учеха и пазеха. Така задружни бяхме, като една общност. И все катерачи, няма тука скала, която да не сме проучили или "завзели". Абе щастливо детство. Тюленовата пещера ей там, на север, пълна с гълъби беше, а що миди и раци на огън сме изяли. От върба или череша шишове си правехме, малките рибки на тях нанизвахме и пак на жарта изпичахме. Задружни и щастливи времена бяха и злоба у хората нямаше. Сега всички много се отчуждиха. Ама за раздяла с морето и за това да правя нещо друго не съм си и помислял!", подпира челото си с длан Никола.



Слънцето вече е паднало зад обширните полета на Добруджа. Аз стоя срещу моите събеседници, приседнали в лодката, сетивата ми са отворени, въпросите в мен напират един след друг. "А какво е рибарството за вас?" Никола потърква отрудените си длани и продължава: "Не е романтика това, дето хората все така си мислят. Тежък занаят е. С морето да се работи хич лесно не е, всичко е много труд. Виждам те, че и в ръцете ми се загледа - мокър, недоспал, все на лодките сме. И сила трябва - една мрежа от морето да можеш да извадиш. Ето вчера един скорпид така ме начатка, не е като дракона опасен де, ама свикваш - нали мрежите трябва да си почистим. Ето, чакай да ти покажа!"

Никола бърза да извади телефона си от джоба: "Ето, на туй момче във фейсбука писах, хванал бил дракон и се хвали. А аз най-големия съм вадил!", замисля се. "42 см ли беше, 52 см ли не помня, голям звяр! В Аквариума във Варна го предадох, там е. Прогнози нямаше - през деня светло, през нощта тъмно, това е!", смее се Никола. "Капитан Димитър нашата метеостанция беше и все по знаците в природата ни ориентираше."

Станимир се включва развълнуван: "Като облаците в небето например - като шарката на скумрията станат ли, ще се развали морето и вълна ще вдигне." И той като мен слуша внимателно другаря си рибар, прекъсвайки го от време на време: "По-спокойно бе, Кольо, да не объркаш някоя история. Знам, че много за споделяне имаш, ама бавничко!" И продължава: "С прогреса няма как да се борим! Няма я старата кръчма, рибарските бараки, морския клуб - все места за приятелски раздумки. А каква рибена чорба сме си правили... А долу на чекека капитан Димитър една тенекия като домъкнеше - палим огън, мерцедеса на рибите - лефера, да приготвим. Ама много имаше оная година, направо така, неизчистен, го печахме. И задължително на слаб огън, че какъвто е тлъст, ще загаси жарта", смее се бай Никола. "И като купуваш, все ще гледаш кьорука му мазен да е, а опашката - жълта." Спомените започват да редят мислите им, а устните им да им придават жива форма.



"Ами чирозите, ех тези чирози!", въздиша Никола. "Опичахме няколко в горещата пепел, обелваме ги, костите махаме, малко растително масло и оцет ииии...", задържа дъха си и продължава: "Голям деликатес! И риби сме мариновали. После и от нея ще ти дадем - дар от Тюленово да опиташ." "А кое най на сърце ви беше, ей така - дружина рибари, като се съберете?", не спирам да любопитствам. Никола гордо изпъчва гърди: "Бял нохан да се пие и солен лефер да се яде!" И като вижда недоумението в очите ми, продължава: "Вино е това, от бяла липа, ароматно и много силно. Тука, в нашия край, нохан му казваме. Сега като тръгваме, през вкъщи ще се отбием, една бутилка и от него да ти дам - за рибата. Ама по мъничко отпивай, че утре с лошо да не мислиш за мен!", смее се Никола.

"Я ти за рибената чорба ми кажи!", обръщам темата. Той запретва ръкави сякаш тъкмо ще готви и започва: "Ние по време на есенния улов, като се съберяхме, по мързеливия начин сме си я правили. В големия казан, като завреше водата, и каквото имахме, това пускахме - глави лук, моркови, задължително и дръжките на лющяна. А рибата в парче плат връзвахме и вътре пускахме - водата да овкуси. После, ако много вино не сме пили, от костите я чистехме и обратно във водата връщахме. Даже още по-старите рибари на мен са казвали, че като махаш костите, много материал се губи и истинският вкус на рибата така не може да запазиш, затуй и понякога така сме я оставяли. Задължително гореща, със саламуруйка и много лющян - тези двете като ги има, и от врабчета супа да направиш, пак рибена ще стане!", намига ми Никола. "Жените понякога и чорба с рибени кюфтенца от черноморска скумрия правеха - голяма вкусотия, ама после ще ти разкажа на две на три и за нея. Като супа топчета си е!"



"Черноморската скумрия", започвам нова тема. "Знам, че през 60-те години изчезва, ама като съм с рибари като вас, винаги искам и вашето знание да чуя. Мислите ли, че може да се върне? Четох някъде, че на юг май са се появили отделни екземпляри." "Ами, не мисля!", бай Никола се изправя и започва да крачи наоколо. "80-те години риба много имаше, сега и риба, и хора, дето с този занаят да се занимават, няма. Идва тогаз един приятел от Севлиево, риба с лодката да сме ловяли, а аз го водя на чекека. Станимир още зевзек беше. И му казвам: "Ей тия хлапета там, в металните тръби, виждаш ли ги? Иди, иди да видиш дъното - хем седем-осем метра дълбоко е - от кефал как е побеляло", а децата със собственоръчно направени харпуни ги вадеха. Толкова много риба имаше! А сега - хем модерни кораби, технологии за прогнози - и пак риба няма. Щото едно време... в старите рибарски тетрадки се порових и все дневната температура около 28 - 29 градуса се е въртяла. А сега какво е? И спокойствието, и рибата ги няма. Само едно хубаво нещо от новото време има - че делфиновата забраниха!"

Аз рязко сменям темата, да им отвлека вниманието. "Добре де, едно време като е бил така богат уловът, къде сте я съхранявали тази риба - ти, баща ти, дядо ти", питам Никола. Той, малко изненадан, че за делфините не искам да слушам, се замисля: "Ледени буци тук, на село, се разнасяха и продаваха, ама много, много отдавна - от дядо знам. Хората в мазетата ги държали, със слама ги покривали, ледът по-дълго да се задържи, и отгоре храна нареждали - ей така, вместо хладилници. После, като почнаха буркани да се произвеждат, рибата сурова се слагаше с мазнина - най-често свинска мас - и с вода се заливаше, и после се вареше. Така помня, че я консервирахме."

Разказват ми и за вечерните семейни събирания в очакване на гости и как, дори домът да не е подготвен, мъжете слизали до залива и за два часа след работа по десет кила сафрид вадели. "Не само за днешните гости, ами морето храна ни даде - целия месец такива да посрещаме!", тъга се прокрадва в очите и на двамата. "А за това сега, дето ще ти го кажа, няма да си чувала!", бърза да се похвали Станимир. "За гарузите - дробчетата на рибата, голям деликатес са, особено на скумрията и паламуда. Осоляваш, оставяш на хладно да зрее и после само малко мазнинка отгоре и лимонче! Такива простички неща ни вълнуваха нас!"

Разговорът ни преминава през темите за стопанския риболов, за щадящия такъв само с мрежи, за дънния трал. "Убива всичко той - миди, хайвера на попчето, на калкана, буквално дере дъното." Разказват ми и за местната тюленовска кая, която само във водите от Русалка до Тюленово се срещала - червената, "по-вкусна и плътна от лихнуса даже", гордо ми споделят и двамата.



"Добре де, тука времето доста по-сурово е. Като не става за море, какво правите?", питам ги. "Чакай, чакай, туй лошото време хич не ни е другар понякога", смее се бай Кольо, а очите на Станимир светват, устните му сякаш вече описват с мимики нови и нови рибарски лакърдии. "Първо за работата ще ти думаме - като не се влиза в морето, всеки лодката да си подготви трябва. Дървена, ако е - старата боя да се изстърже, калафат да ѝ бием, демек фугите между дъските да запълним, вода да не влиза. С коноп ги запушвахме и после цялата лодка пребоядисвахме. А другите дни все в клуба се събирахме и едни и същи рибарски истории си разправяхме - всеки поукрасяваше с нови и нови детайли и накрая историята придобиваше небивала сила", смеят се и двамата.

Станимир започва: "Един ден времето от заранта добре не тръгна, морето - два бала, мрежите трябваше да извадим, че да не се накъсат. Старите рибари - чичо Сараф, Митко Стайков и наш бай Кольо, ги няма на чекека. Ама ние не ги чакаме - влизаме, че вълната още се вдигна. На брега петнадесет човека ни чакат да помагат, а морето лодката така засили, че чак до средата на скарите я изкара. Останаха мрежите в морето. По едно време по баира с бясна скорост пристига вишнявото жигули - то асфалт още нямаше. Забиват се едни спирачки до чекека, отваря се вратата - първо едно празно шише пада, после и капитан Сараф по очи!" Смеем се от сърце и тримата. А бай Кольо продължава: "Ние морето видяхме, че не става, и края в морския клуб му изпуснахме!"

"Ами какви акули сме хващали - ей с тия две ръце", размахва длани пред лицето ми той. "За сафрид бяхме с един приятел - Енчо Бойчев се казва. Ей така, пак ноември беше, ама решихме и въдици за акула да хвърлим, че много имаше. Една се закачи, а Енчо развълнуван ми вика "Отзад плува още една" и аз така, с голи ръце, като стрела я гепих. Ама млади, силни и луди бяхме. А какви сушени акулски филета си правехме. Няма го вече този деликатес."

Веселите истории на моите двама събеседници преминават през сушене на осолена риба в перални на центрофуга, истории за десетдневни пътешествия в открито море с джиджи папа с акулски яйца и разстроени стомаси, през малко тъга по отминалите времена, та чак до легендите за заседнали румънски и немски пътнически параходи (пампор на параходите им се е казвало) - там, до Тюленовата пещера, и как прадядото на Станимир хората от кораба спасявал и после "всичко, дето от морето си го изкарал, за него било и килипир му се викало, а на прабаба му немски долапи и тенджери носил".



Неусетно се губим в разговора. Около нас няма никого, часът е около пет и половина, може би шест. Малкото заливче е потънало в тъмнина. Бай Кольо нарамва раницата, грабва по една кофа и се зарича: "С колелото съм, ще тръгвам, че докато мина големия баир така натоварен, време ще мине. А на софра старите рибари ме чакат - домашна туршия и тарама са подготвили и люта ракийка, де." "Ама чакай, в колата нещо за тебе имам!", бързам да го догоня. Никола се обръща и подвиква: "Утре, утре - на Станимир го дай сега, а утре ела, от белия нохан да ти налея, та заргана, като приготвите, компания да има той!" И се отдалечава по стръмната улица нагоре към селото.

А аз, щастлива и пълна със спомени, наблюдавам силуета му в тъмнината и нямам търпение да се върна отново тук - този път на голямата лодка, та морските вълци тайните на Тюленовите пещери пред мен да разкрият.

Такава е рибарската общност - отрудена, непредвидима, лъхаща доброта и пазеща дълбоко в себе си вкуса на истинското. Общност, която милее за отминалите времена, събрала един цял живот на своята длан и предаваща го напред. Общност, която не се променя лесно, а ако го направи - ще е за добро.

Прогресът е неизменен наш спътник, за да вървим напред, да се развиваме и обогатяваме. Но какво би бил той, ако днес не познаваме и не търсим знанието на хората, живели преди нас? Във времена на стремглаво развиващи се технологии, на хаос и илюзии, на изкуствен интелект, който ни залива с непосилно количество лесна, но често несигурна информация, силата на корена е единственият инструмент, който може да се противопостави и да защити нашата самобитност.

Той е невидим мост между настоящето и миналото, полъх към отминалите, сякаш по-пълни с неподправеност и истинност дни. Чувство за принадлежност и основа да бъдем това, което сме днес. Коренът се усеща точно когато най-много ни е нужен - да ни зазими, да ни смири, да ни обогати и да ни научи. На това кои сме, откъде идваме, защо сме тук и накъде вървим