Oткъс от "Моят кулинарен дневник" на Стенли Тучи, предоставен от Издателство "Прозорец". Храната винаги е била неразделна част от живота на Стенли Тучи: от супа страчатела в сянката на Пантеона до домашна пица с децата преди лягане. Сега награждаваният и емблематичен актьор, а вече и автор на бестселъри на "Ню Йорк Таймс", разказва увлекателно какво е хапвал в течение на година на всевъзможни места и с най-различни интересни личности. Ястията в този дневник са призмата, през която Тучи разглежда живота: отминалото време, загубата на близки хора, както и онова, което предстои. Всяко от тях обогатява дните му, независимо дали е патица с портокали, поднесена от пеещи монахини кармелитки, барбекю с приятели или кюфтенца на трапезата, събрала три поколения от семейството му."Моят кулинарен дневник" на Стенли Тучи е забавна, трогателна, искрена и засищаща душата порция спомени, както и отдаване на чест на храната и огромната ѝ роля в живота на всеки от нас.

31 януари

С Изабела и Джон бяхме в ресторант на име L'Eau Vive, който често посещавала майката на Изабела - Ингрид Бергман. Държат го френски монахини кармелитки още от откриването му през 1969 година. Намира се в старо палацо, с малък салон за хранене на първия етаж и голям на втория (т. нар. пиано нобиле), където клиентите седят под изрисувани тавани с високи сводове. Масите са застлани с бели покривки и с много пространство помежду си. Кухнята е класическа френска: лучена супа, печено козе сирене с бадеми, патица с портокал (canard à l'orange) и така нататък. Понякога вечер се предлагат и едно-две италиански ястия, както и блюдо от трета страна - кулинарен жест към международния състав на самото сестринство. Винената листа, предимно с френски предложения, е проста и подобно на храната, съвсем достъпна. Онази вечер салонът беше пълен с римляни, туристи и една дълга маса със свещеници; всички ядяха и пиеха до насита.

Докато се хранехме с охота, Изабела ни разказа, че майка ѝ често идвала в ресторанта, защото бил много далеч от туристическите места и на папараците изобщо не им хрумвало да дойдат насам, а ако все пак се появели, щели да се срамуват да се промъкнат в святото обиталище на сестрите. Предполагам е съвсем естествено в една католическа страна най-надеждните охранители да са монахините.

Насред предястието сестрите ни раздадоха по лист хартия с текстове на няколко химна, всички на френски. След това се събраха в единия край на салона и запяха, като ни подканиха да пригласяме. Беше неочаквано, трогателно и красиво.

Да бъдем част от група непознати от целия свят, събрани заедно заради храната, издигнали гласове под избледнялото великолепие на стенописи от шестнайсети век в студена римска вечер, трогна дълбоко и трима ни. Въпреки че съм израснал в католическо семейство, така и не усвоих напълно непоколебимостта на вярата и затова никога не съм бил вярващ. Неделното ходене на църква не ми липсва, но ми липсва надеждността на обредите и увереността в благоговението. Сега обаче, в началото на зимните си години, изпитвам благоговение пред природата, изкуството и децата си, а обредност намирам в миговете около трапезата. И то без всякакво чувство за вина.

Не исках пеенето да свършва, но като всичко хубаво в живота и то си има край. Утешава ме мисълта, че мога да се върна тук при следващото си посещение в Рим.

3 февруари

Реших да остана в Рим, тъй като Фелисити не е у дома, децата са при тъстовете ми и съм уморен след дългата работна седмица. Британската ми агентка и моя приятелка, Ориана, беше организирала да ми дойде на гости за уикенда и я очаквах с нетърпение. Пристигна тази вечер точно като приключвах снимките и излязохме да вечеряме в Checco Er Carettiere - мой любим ресторант, в който не бях ходил от години.

Отваря го Франческо (Кеко) Порчели, който е carettiere (превозвач на вино), през 1935 година и от тогава е собственост на неговото семейство. В момента го държат внуците му и все така го посещават знаменитости, интелектуалци, туристи и обикновени римляни.

Някои вечери има китарист, който прави серенади на клиентите с италиански народни песни и една-две чужди мелодии. Почти всеки път, когато съм в ресторанта, музикантът е жена на средна възраст с черна рокля и бял копринен шал, която елегантно обикаля салона и спира при различни маси да изпее някой шлагер на езика на гостите около нея. Ако на масата са французи, може да изпълни нещо, популяризирано от Пиаф. Ако са италианци - О Sole Mio или Arrivederci Roma. Но ако гостите на масата са от САЩ, тя винаги избира Country Roads от Джон Денвър. Защо точно нея - де да знаех. Знам само, че да чуя тези издълбоко американски думи, изпети с искрен плам и тежък римски акцент, и до днес е едно от най-странните ми преживявания и никога няма да го забравя. (Ако издателите разрешат, ще я изпея за аудиокнигата.)

За съжаление тази вечер не се появи трубадур с копринен шал, но както винаги ресторантът предлагаше отлично обслужване и превъзходни класически римски ястия. Посетете го.

4 февруари

Тази сутрин с Ори посетихме фермерски пазар на име Mercato di Campagna Amica al Circo Massimo, на две крачки от хотела. Длъжко име, което, общо взето, значи "селски пазар на Циркус Максимус". "Селски", защото всичко за продан идва от радиус от сто километра, а "Циркус Максимус", защото се пада срещу едноименния хиподрум. Това е един от най-големите пазари в Рим, на който се предлагат сирена, месо (сушено и сурово), зеленчуци, хляб, морски дарове, плодове, подправки, вино и още, и се помещава в хале с високи тавани, отворено към вътрешен двор, където се продават пържена риба и сандвичи от фургони, разположени до будка, от която може да се купи бира и вино в пластмасови чаши.

Купихме си една фокача, парче пица с гуанчале, козя рикота и мед и седнахме в двора на слънце, което надникна за кратко гальовно иззад облаците. Изядохме пицата, намазахме фокачата с рикота и мед, Ори пийна бяло вино, а аз - бира.

Поизмихме се след това лепкаво пиршество и тръгнахме малко безцелно из града, където отломки от Древен Рим прорязват улиците като величествени, но недвусмислени напомняния за преходността на цивилизацията.

След известно време се озовахме пред удивителното постижение на художественото майсторство и инженерната мисъл, наречено Пантеона. Колкото и пъти да го посещавам, винаги оставам без дъх. Защо? Помня, че четох една книга, в която авторката дава добър отговор на този въпрос. Пише, че когато завела малкия си син да види Пантеона, той се разплакал. Попитала го защо и той отвърнал: "Защото е съвършен".

На трийсетина метра от този свещен купол се намира ресторант, държан от двама братя - Armando al Pantheon, където заснехме един сегмент за първия сезон на "В търсене на Италия". Въпреки че бяхме яли съвсем скоро, с Ориана пак бяхме огладнели, затова влязохме. Често става така, когато си в Италия.

Обичам този ресторант, защото и видът, и менюто му са някъде между елегантното и делничното, което е състояние, към което всички трябва да се стремим. Без да се колебая, си поръчах една от любимите си супи - stracciatella. На практика страчатела е италианска яйчена супа, която се приготвя с пилешки бульон, ескарол и, разбира се, яйца.

Аз съм почитател на супите. За мен супата е навярно най-великото кулинарно изобретение. Може да се направи с две или с двеста двайсет и две съставки. Може да се сервира топла или студена. Може да се вари бързо или бавно. Може да се яде за закуска, обяд или вечеря. Може да е вегетарианска, постна, палео, рибна или месна. Може да е семпла, а може и да е сложна. Тя утешава, успокоява, ободрява и възстановява. Супата е живот в тенджера.

[...]

И така аз си поръчах страчателата и тя отговори на всичките ми очаквания. За основно взех паста карбонара (явно не се бях наситил на яйца), която беше много вкусна. Ориана си поръча паста аматричана, също отлична. След като се натъпкахме, се спогледахме с безмълвен въпрос: "Защо и как влезе всичко това в стомасите ни и дали тук имат задна стаичка, където човек може да си полегне за час-два?".

След като изпихме по едно еспресо, тръгнахме на дълга разходка, за да ограничим щетите от невъздържаността си на трапезата. Минахме покрай паметника на Виктор Емануил II - нестройно безобразие от бял мрамор, което се извисява над пиаца "Венеция" и е известно сред местните като "сватбената торта" или "пишещата машина", защото изглежда като гротескно подобие и на двете, а после се отправихме към Испанските стълби, които по стечение на обстоятелствата намирам за изящно стройни. Накрая, след като се отър сихме от следобедната леност, се озовахме в бара на покрива на хотел "Еден" с мартини в ръце, загледани в угасващия ден над Рим.