В единия край на палубата

, в тясна като химическа тоалетна кабинка, мъж в раирана блуза изпълнява функциите на корабен готвач. Али, египтянин, приготвя какавия. Тази рибена чорба е постоянен елемент в менюто на "Капитан Манолис". Едната й тайна е в морската вода. Противно на всякакви правила и познание, на каквито и да е научни наблюдения и на всякаква емпирика на хомо сапиенс, тя се готви с кофа вода от Бяло море. Прави се от задушени моркови, лук, картофи и целина. Какво се добавя към тях, общо взето, няма правило - малко като в домашно гювече, в което влиза всичко, изостанало в хладилника, тук има място за каквото и да се е хванало в мрежата в момента. Това поне казва Адонис. Защото в този ден Али е получил забрана да бърка с кофата в морето и налива питейна вода. Молим се, но той отказва. Рибата също не изглежда като обрана от залепилото се по мрежата - по-скоро се явява в някаква суперлуксозна версия под формата на няколко едри ципури. И те изглеждат като току-що уловени, такъв е и вкусът им - супата, макар и непретенциозна, е неземно ароматна. В последния момент Али изцежда в нея няколко лимона, долива зехтин и обезкостява сварените риби, като връща месото на разнородни по размер късове в тенджерата.

Към този момент корабът плава вече около час и мрежата е пусната по драматично красив начин в морето. Прокарана е в кръг и момчетата от екипажа започват да я събират. Навивана на макарите, тя капе, затова и те са с гумени ботуши и качулки, силуетите им – като на праисторически воини в здрача. Вече цялата палуба е мокра. От време на време на дъските се приземява някоя заплела се морска звезда, която рибарите освобождават. Те нямат проблем с тази ненужна смърт, звездите им късат мрежите. Ако зависи от тях - ще ги оставят да изсъхнат. Цялото им внимание е съсредоточено върху това какъв ще се окаже уловът.

Е, уловът е почти никакъв. Това не е обичайното време за риболов. Корабът е в морето заради нас - за да ни покаже как става. Или почти. Защото картината, която се разгръща пред нас, е с гледки на залез и спокойствие, доста различна от ледения среднощен вятър и заливащите палубата вълни от предходната вечер, когато моряците казват, че е трябвало да се връзват за палубата, докато вещите им са летели на всички страни.

Когато мрежата най-после цялата е обратно на борда, в нея има две-три каси аншоа. Ценният улов са три едри риби, които заминават в кофа с вода, и една стиропорова касета с двайсетина сафрида, една сепия и два октопода, и двата  упорито отказващи да се примирят с пленничеството си. Единият от моряците запраща по-големия в дъските два пъти, но като вижда изкривените ни лица, зарязва тази работа. Общо взето, ние - навлеци на борда, упорито пречим, като дори хвърляме морските звезди обратно във водата.

Половин час по-късно лампите и мрежата са събрани и подредени по местата им, демонстрацията е завършила, и корабът хвърля котва на пристанището – под крепостната стена на Стагира. Това е най-обичайната перспектива, от която местните познават своето архитектурно наследство. Из античния град, в който някога Аристотел е роден, бродят предимно чужденци. Мястото е в процес на реставрация, още не повече от 30% от него са разкрити – в това число една добре запазена агора, частни домове и канализацията на града. Филип Македонски разрушава Стагира при един от своите походи, но после я възстановява – в знак на благодарност към Аристотел, който по онова време е учител на сина му Александър. Сегашните руини са от различни епохи, включително от неговата. Руините може да не са забележителни (засега) като тези в Коринт или Атина, но издадената двойка хълмове на полуострова осигурява монументални гледки към морето на всеки завой.

Местните не се превземат много-много да обикалят античния град, защото, естествено, те са свикнали с него по начин, невъобразим за един чужденец. Тяхното общуване с района е делнично и прагматично – те познават всеки плод и билка на Аристотеловите планини и са интегрирали всичко, което може, в бита си. Скоро сигурно така ще правят и българите – един от моряците, самият той българин, ни съобщава за увеличаващия се брой наши сънародници, които купуват къщи около Олимпиада. Дали съсипването на Черноморието, относителната близост или неустоимият чар на октоподите, узото и гръцкият начин на живот, но нещо води потоци от София насам през последните години.

Само преди десетилетие всеки грък би се изсмял на подобна идея. Българите в района от Халкидики до Александруполис, а и където и да е другаде из Гърция, бяха предимно гастарбайтери. Сега реалността радикално се е променила. Не че икономическата имиграция е спряла, но тя е балансирана от мощен прилив на туристи.

Димитри, седнал до нас край морето пред своя ресторант, има памет и за този, но и за много предходни поврати в историята на Балканите. Семейството му пристига в Олимпиада след онова събитие, което гърците наричат Малоазиатската катастрофа. След като Гърция е разгромена във война с Турция през 1922 г., двете страни подписват договор за размяна на население. Семейството се преселва тук същата година и през 1924 г. отваря семейния ресторант. Сега Димитри го вижда като "голяма отговорност" – човекът, който сякаш делнично и с лекота се отнася към гаснещите етнически вражди, носи тежките пластове на паметта си. Неговата демонстративно простовата мъдрост е с дълбок корен. Но такова е, от друга страна, и лишеното от стрес ежедневие на брега на гръцкото море – едно одеяло от безвремие, което прикрива мимолетността на живота и ти прави място да седнеш и да създадеш теория. Като Аристотел, или като Димитри. Слушам известно време Димитри да излага своята, после решавам да си тръгна.

 "Ще ставам...", казвам, леко притеснено. "Разбира се, тук е демокрация", мълниеносно ме успокоява той със строгото си лице и ме изпраща с приятелско потупване по гърба. Не ми казва "тъпанар", но май мога да разчитам на симпатията му.

• 1
• 2