Лято е - онова щедро, ароматно лято, в което всички жадуваме свобода, вкусна храна и малко фестивална магия. От града до селото се носят ухания на печени червени чушки, прясно смачкан чесън и шарена сол, примесени с дъх на руса по доматени листа и следобедна милувка от смокиновия вятър. А когато слънцето се търкулне зад хоризонта, миризмата на топли дървени въглища и сочно изпечено кърначе нахлува от съседния двор. И просто ей така, строгата диета преди плажа и героичният фастинг до 18:00 часа отиват по дяволите.
Замисляли ли сте се кой всъщност е измислил кебабчето, кърначето или кюфтето? Всички знаем за произхода на пицата или френската палачинка, възпявани в песни, филми и рецептурници от различни култури. Но какво знаем за кулинарната стойност на храната, с която сме израснали? Откъде идва тя? Каква е нейната истинска цена - и в пари, и в ценност? Виновна ли е индустриалната храна за това, че сме започнали да я възприемаме като нещо бързо, евтино и забравимо? Или просто сме забравили, че храната е култура... и изкуство.
От производството до дегустацията, преминавайки през пазаруването и приготвянето, храната присъства в изкуството. Скулптори, фотографи, режисьори, поети, художници и писатели са се вдъхновявали от нея - понякога, за да я издигнат на пиедестал, а друг път, за да разобличат нейните излишества. В следващите редове ще ви поднесем няколко апетитни примера за това как културата може да се възползва от храната и да я превърне в нещо повече от гориво за тялото.

Индустриалната храна влиза в галериите през 1962 г. с произведението Campbell's Soup Cans на Анди Уорхол. Бащата на поп арта използва ситопечат, за да пресъздаде 32-те разновидности супа на американската марка. Както консервите по рафтовете, така и платната са произведени серийно, почти механично. С този рекламен подход, промяната в хранителните навици се настанява и в света на изкуството.



Анди Уорхол. Консерви супа "Кембъл". 1962 г.

Справедливата цена на храната остава спекулативна и неоправдана единица.

През 2019 г. Маурицио Кателан "сготви" произведение, което се превърна в световен хит - банан, залепен с тиксо за стена. То бе продадено за 120 000 евро, преди друг артист, Дейвид Датуна, да го изяде по време на хепънинг няколко дни по-късно. Както писоарът, който Марсел Дюшан изложи през 1917 г. под заглавие "Фонтан", така и този банан - макар годен за консумация и обречен на бързо разваляне - рязко скочи в стойност, щом бе признат за произведение на изкуството.
Въпреки, че рецептите за поп изкуство и поп кулинария да изглеждат лесно смилаеми, има такива "рецепти", които векове наред остават запечатани в световноизвестни произведения - без да изгубят нито вкуса, нито чара си.



Дейвид Датуна: Гладният артист, който изяде банан за 120 000 долара на Арт Базел

Но преди да разгадаем великата мистерия на кебапчето, нека започнем от самото начало - натюрморта!

Ако се доверим на общата култура, ще кажем без колебание, че първият натюрморт като самостоятелен жанр е дело на Микеланджело Меризи да Караваджо. Неговата Basket of Fruit (около 1599 г.) - кошница с плодове, нарисувана с такава чувственост и реализъм, че ти се приисква да си отхапеш - краси и до днес Biblioteca Ambrosiana в Милано. А през 1990 г. се появява и върху банкнотата от 100 000 италиански лири, което я превръща в едно от най-широко "разпознаваните" произведения на изкуството и в портфейла на италианците.


"Кошница с плодове" (на италиански: Canestra di frutta) е картина на Караваджо, съхранявана в Пинакотека Амбросиана в Милано.



Но, колкото и емблематичен да е този натюрморт, той не е първият в историята. Стенописите във вилите на Помпей ясно показват, че далеч преди Караваджо хората вече са увековечавали кошници с плодове, празнични угощения, преливащи чаши вино и пищни растителни мотиви. Разликата е, че там натюрмортът не е самостоятелен герой - той е декор, не главно действащо лице, както биха били портретите или историческите сцени.


Фреска Вила на Попея "Кошници със смокини"

Във времената на античността "голямото изкуство" се е въртяло около поучителни сюжети, митове, исторически събития и религиозни теми. Кухненската маса просто не е била достатъчно престижна. Плиний Стари, още през IV в. пр.н.е., споменава, че тези картини на неодушевени предмети са били популярни - но никоя от тях не е стигнала до нас. И дори тогава те не се смятали за "високо" изкуство, а за нещо странично, "малко изкуство".
Въпреки това легендата е запазила вкусната история за гръцкия художник Зевксис, който рисувал с такава фотореалистичност, че можел да излъже дори птиците. При един артистичен дуел с колегата си Парразий, Зевксис нарисувал грозде толкова правдоподобно, че гълъбите се нахвърлили да го кълват. Но победата била за Парразий - той изобразил завеса толкова убедително, че Зевксис го помолил да я дръпне, за да види какво има отдолу. Завесата била картината. И така, майсторът на илюзията бил изигран с илюзия.



Енкаустична живопис, представяща "Гроздето и птиците" на Зевксис, Йохан Георг Хилтенспергер, 1842, Ермитаж, Санкт Петербург.

Векове по-късно Караваджо, кралят на светлосенките и драматичния реализъм, ще продължи тази игра, само че вече в чинията му имало не само грозде, а и цяла философия за това какво може да бъде изкуството.
След като вече сме сложили на масата плодовете на природата, идва ред и на хляба. Преди обаче да се обърнем към един от гениите в изкуството - и към хляба, който присъства на масата на Тайната вечеря - ни се иска да възстановим една от най-упоритите грешки в превода на един прочут израз.
"Let them eat cake" или на френски "Qu'ils mangent de la brioche" е останало у нас "Като няма хляб, да ядат торта". Проблемът? Това е грешка, която не просто изкривява значението, а и пренебрегва детайла и културния контекст на храненето. Не всичко сладко е торта - понякога е козунак, а понякога е дори тялото Христово.


Жан-Батист Симéон Шарден, Местоположение: отдел живопис на Лувъра, "Бриош" (Kозунак)

И тук е малката, но важна подробност: правилният превод би бил "Нека ядат козунак", а не торта, която за мнозина е лукс, достъпен само за богопомазаните. Въпреки това, хлябът остава основен деликатес на Тайната вечеря на Божия син (Leonardo da Vinci, 1452-1519 - The Last Supper, 1495-1498).


"Тайната вечеря" (1495-1498) от Леонардо да Винчи (1452-1519)

Хлябът не е просто храна - той е ритуал за много култури. В Тайната вечеря на Леонардо да Винчи хлябът символизира Евхаристията и общността около трапезата на Христос и апостолите. Той преминава от ежедневен деликатес в духовен знак, носещ идеите за жертва, споделяне и свещен ритуал. Картината показва как едно "просто тесто" може да се превърне в културен и духовен символ. Що се отнася до първата рецепта за хляб, запазена през вековете - Тайната вечеря не е кулинарен документ. Историята на хляба е много по-древна: археологически находки показват хляб в Египет отпреди 5000-6000 години, а писмени рецепти за различни видове хляб се срещат в текстове от Древен Египет и Рим. Тайната вечеря отразява културното и духовното значение на хляба, който, независимо от рецептата или съдържанието на глутен, винаги ни връща у дома и ни презимява.

Ще пропуснем с тази статия кошмара на всеки начинаещ готвач: яйцата, както и любимият на мнозина българи артист Салвадор Дали. Може би, ако темата беше неделен брънч и забулените яйца, щяхме да посветим цяла ода на яйцата "на очи". Но вместо това, въпросът е друг: коя ли е рецептата, която се е запазила в изкуството и продължава да се приготвя и до днес? Отговорът не е нито в кошницата от Помпей, нито на масата в "Тайната вечеря" - той се появява на "Обяд" при Клод Моне.
Поетичният и живописен хаус, на който Моне посвещава целия си живот, се оказва съпроводен от страстта му към градинарството и кухнята. "Обядът" показва Камий и сина ѝ Жан, една гостенка и една слугиня по време на обяд. Това е интимна сцена от ежедневието, но почти монументалният формат, избран от художника, възвисява статута ѝ до този на историческа живопис.


"Обядът", Клод Моне, 1868 г., Франкфурт на Майн

Историята на изкуството вероятно щеше да поеме друг път, ако журито на Салона в Париж не бе отхвърлило тази картина на Моне през 1870 г. Четири години по-късно картината вече присъства на първата изложба на импресионистите.

Рецепта за Кестенови сладки на МОНЕ За тази рецепта ви трябват или кестенова паста или 200 грама кестени, които да изпечете и приготвите пастата сами. При печене на кестени е важно първо да се направят разрези по тях; в противен случай, те избухват с голяма сила, покривайки вътрешността на фурната с милиони малки парченца каштан. Съставки: 1 чаша неподсладено кестеново пюре (200 грама) ½ чаша несолено масло (113 грама) ¾ чаша захар (150 грама) 3 яйца (разделени на жълтъци и белтъци) Начин на приготвяне: За да приготвите кестеновото пюре, изпечете кестените във фурната за 20 минути, след това ги обелете и ги сварете в мляко или вода, докато омекнат достатъчно, за да ги пасирате. Загрейте фурната на 180°C и намажете 18 форми за мъфини. Ако формите трябва да са напълно незалепващи, е добре да използвате хартиени кошнички за мъфини. На слаб огън разтопете маслото, добавете кестеновото пюре, захарта и жълтъците, след което разбъркайте добре. Свалете съда от огъня. Разбийте белтъците на твърди върхове и внимателно ги смесете с охладената смес. Разпределете сместа във формичките и печете 20 минути или докато стегне.

Любопитно е, че на този обяд присъства и една от любимите рецепти на лакомия Моне: кестеновите сладки - класически френски десерт. Рецептата все още може да се открие в книгата "Масата на Моне", където са записани негови лични кулинарни бележки. Тези сладки се появяват многократно в различни картини на Моне, макар храната да не е сред основните герои в творчеството му. Страстта му към кулинарията обаче тихо го следва, прониквайки в следобедните сенки на градината му и в нежните, светлосенчести пейзажи, които така умело пресъздава върху платното.

Няма да ви лъжа, след кестеновите сладки прехода към "начлото на кебачето" не е лесен, а и честно казано няма точни данни. И ако кестеновите сладки са класически френски десерт, кебабчето е класически балкански деликатес. То има история, която стига далеч преди масите на модерна България. Първите "топки от кайма" са приготвяни още в Китай през III век пр. Хр., но истинската магия е тук - дребните български кебапчета, омесени с ръце и посипани с подправките на баба.
Има основания да смятаме, че те са присъствали и на трапезите на древните траки - под формата на "сармички", увити в лозови листа, приготвяни за пиршества с песни, танци и вино. С други думи, кебапчето е малка гастрономическа машина на времето - от древността до днес, винаги вкусно и готово за празник. Само още не е намерило място в творчеството на някой признат балкански артист.