С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Регистрация

Списание

От ледените хранилища до хладилника

Любомир Бояджиев
01 Август 2006, 12:05
Share Tweet Pin it Share

Не всички ледени хранилища се оказвали успешни. Ранните "ледени къщи" представлявали прости конструкции със сламени покриви, покрити за по-добра изолация с пръст и храсталаци. Някои от тези хранилища били зле отводнени, други били изградени под нивото на водата край близките езера и често пъти помещенията с лед се оказвали залети. В средата на ХІХ век ледените хранилища значително подобрили конструкцията си и вече се изграждали със сводест тухлен покрив.

Във вътрешността обикновено се влизало през вход със северно изложение, който водел надолу през тесен коридор, разделян от две или повече врати. Вратите и стените често пъти били облицовани с кожи за по-добра изолация. Коридорът водел до дълбоко помещение с височина 2.5 м и ширина 10 м. Повечето тухлени ледохранилища имали улей от покрива, по който спускали докарвания от близките езера лед. Най-големите имения разполагали с поне едно ледохранилище, а много от тях били изящно украсени отвън. През зимата се провеждали специални кампании за събирането на лед от близките водоеми, като полагали усилия да запазят "реколтата" възможно най-малко замърсена. В хранилищата никога не се държала храна. Те били използвани единствено за леда, който оттам се пренасял с ръчни колички до кухнята. Ако ледът бил направен от чиста вода, го ползвали за напитки и десерти. В противен случай го натрошавали и смесвали с амониев хлорид, натриев хлорид (готварска сол) или калиев нитрат, за да понижат точката на замръзване и така получената смес използвали при сервирането на сладолед в специални съдове.

Новата епоха
Ледените хранилища били много популярни в големите британски имения, но в Америка ги доразвили и нанесли сериозни подобрения. В Европа съхраняването на леда и приготвянето на сладолед дълго време били ограничени единствено за елита. Тази традиция обаче била прекъсната в Съединените щати с появата на малки и евтини за изграждане ледохранилища. Тази новост пристигнала и във Великобритания, а с премахването на ограниченията върху печатането през 1840 чертежите за ледените къщи станали общодостъпни. Развитието на транспорта позволявало вече огромни количества лед да се превозват в Европа от Америка и Норвегия. През 1894 от Америка за Великобритания били изнесени 400 000 тона лед, въпреки високата цена. Разрастването на железопътната мрежа позволявало лед да се доставя от големите градски складове и в по-отдалечените селски райони. Постепенно за съхранение на леда в домашни условия започнали да се появяват и специални шкафове, които се оказали и предшествениците на съвременните хладилници. Дървените шкафове с цинково или алуминиево покритие имали резервоар за вода, а ледът се използвал за съхранението на масло, мляко и други храни. Ледът се купувал от ледоразносвача, обикновено един път седмично, и се размесвал със сол.

Първите машини за сладолед
Най-ранните "машини" за сладолед представлявали малки глинени или метални съдове с мляко, които се поставяли в други по-дълбоки съдове с лед и слама или лед и сол. В средата на ХІХ век се появили механизирани машини за сладолед. Те изглеждали като дървено ведро с малка метална кутия вътре за сладоледа. Ведрото се напълвало със смес от лед и сол, а сладоледът се разбърквал с ръчен миксер. Първите американски машини за сладолед действали, като сладоледът се сипвал в малък съд, който се разклащал нагоре-надолу в по-голям дървен съд, пълен с лед и сол. Най-прочутата ръчно задвижвана машина за сладолед е измислена през 1834 от Нанси Джонсън, съпруга на американски морски офицер. По-късно в Англия и Агнес Маршал също изработва ръчно задвижвана машина за сладолед.

Продавачи на сладолед
В зората на сладоледената инвазия по европейските улици продавачите на леденото лакомство били нещо средно между улични музиканти и амбулантни търговци. Музиката от латерните им привличала клиенти към количките със сладолед, които варирали от обикновени талиги до пищно украсени сергии. Първите колички наподобявали гондоли и в това няма нищо чудно, тъй като първите продавачи на сладолед били предимно италианци. Италия винаги е била прочута с превъзходните си сладоледи и именно от Ботуша започва разпространението на уличните продавачи из Европа, а в края на ХІХ век и в Съединените щати. Колкото по-популярен и достъпен ставал сладоледът, толкова по-многобройни ставали и амбулантните продавачи.

За съжаление обаче голямата част от този сладолед се приготвял в съвсем домашни условия, без да се спазват основни хигиенни изисквания. Млякото се сварявало предната нощ, а на следващия ден се замразявало с лед. Продавачите просто изплаквали приборите за сервирането на сладолед, без да ги измиват, и така започнали лесно да се разпространяват бактериални инфекции, а с тях и болести като туберкулозата. Под силния обществен натиск предлагането на сладолед по улиците било временно прекратено. Производителите се преместили в по-хигиенични помещения, а уличните търговци получили разрешение да продават сладоледите на точно определени места. Доверието в сладоледа постепенно се възвърнало, а основна заслуга имала и появата на вафлената фунийка през 1905.

Вафлената фунийка
Италианският имигрант в Америка Итало Маркиони първи се замислил за поднасянето на сладолед в съд, който се яде. Той продавал сладолед и сорбета на "Уолстрийт" в Ню Йорк, но ги поднасял в чаши. Вярно, че те били много удобни, но в същото време били тежки и разточителни и затова Маркиони започнал да прави чаши от вафлено тесто. Новите чаши бързо станали популярни и през 1902 той ги патентовал. Две години по-късно Итало Маркиони патентовал и сладоледената фунийка, въпреки че често това изобретение се приписва на сириеца Ърнест Хамви. Според тази история Хамви продавал вафли на Световното изложение в Сейнт Луис през 1904, когато съседният търговец на сладолед се оказал без съдове за поднасянето му. Той се обърнал към Хамви и го помолил да навие една от вафлите си на фуния, охладил я и я напълнил със сладолед. Приготвената от брашно, мляко и захар фунийка бързо станала популярна и се наложила като най-удобен начин за поднасянето на сладолед.

Ескимо
Може би най-популярните сладоледи в света, "Ескимо", също се появяват за първи път отвъд Атлантика. През 1922 американецът Нелсън патентова идеята си за сладолед на клечка, обвит с шоколадова глазура. Нелсън кръщава своето изобретение Eskimo-pics. По време на посещението си в САЩ ръководителите на френското предприятие Charles Gervais забелязват популярността на ескимото и решават да го  популяризират и във Франция. През 1931 френският "Ескимо" е представен на парижани по време на Колониалното изложение и така започва европейското приключение на прочутия до днес сладолед.

Промишленото производство
Първата фабрика за сладолед е отворена в Америка през 1851 от Джейкъб Фъсел. Той бил търговец на мляко от Балтимор, който търсил нови пазари за сметаната си през летните месеци, когато добиваното количество било най-голямо. Успехът бил огромен и през 1864 Джейкъб Фъсел имал фабрики вече във Вашингтон, Бостън и Ню Йорк. Първата фабрика за сладолед в Русия била построена през 1920 от Анастас Микоян и през годините на СССР сладоледът се превърнал в любимо лакомство на руснаците. За хората от западните страни може би изглеждало странно да се яде сладолед в студената зима, но това било едно от малкото позволени изживявания, свързани с лукса. През 20-те години на ХХ век Великобритания също произвеждала промишлено сладолед.

През ХХ век се появяват и първите механични замразители, които се доразвиват и с използването електричеството. Първият електрически замразител бил американският Domerle и се появил през 1913. По-новата му версия, Kelvinator, се появила година по-късно в Детройт, но и двата модела били много шумни и скъпи и затова американците предпочитали да използват изолираните си шкафове, които охлаждали с редовно доставяния лед. През 1922 двама шведски инженери разработват охлаждаща машина, при  която топлината се превръща в студ. Две години по-късно технологията е доразвита от Electrolux. С напредването на охлаждащите технологии цените спадали и автоматичните хладилници ставали все по-достъпни, а с това се улеснявало и производството на сладолед.

Share Tweet Pin it Share
Ключови думи:  сладолед

Най-четени статии // за Октомври

Реклама »