С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Регистрация

Списание

На чаша с Жорета Николова

Ефросия Благоева
23 Юни 2008, 16:15
Share Tweet Pin it Share

Говорим за неща на пръв поглед обикновени, някои  даже вече чути, но казани и осмислени по неин начин, обагрен с многобройни нюанси на съдържание, изпълнен с толкова много искреност и дълбок смисъл, че ме накара да се замисля отново за  взаимоотношенията между хората, за театъра, за нещата от живота изобщо. Накара ме да си представя осезаемо нейната къща в Родопите, да усетя в носа си аромат на диви ягоди и да пожелая моментално да отпътувам дотам, за  да опитам нейните гозби.

Мечтая да направя крайпътна кръчма. Мечтата ми е вдъхновена от едно място в Родопите, което много обичам. Казва се Беглика и се намира до язовир Голям Беглик близо до Доспат. Излишно е да казвам, че природата е прекрасна. Когато съм там, всеки път се разхождам от моята къща  до язовира и минавам покрай местността Пощата. Наречена е така, заради изоставена пощенска сграда от времето на социализма, кацнала на хълм точно над язовира. Представяла съм си тази сграда, превърната в крайпътно заведение с хората, които спират там в моята кръчма и си хапват от моите вкуснотии, които съм се научила да приготвям от местните хора. Беглика е бившо  ловно стопанстсво с десетина къщи. Нещо като малко село. Спокойно място с малко жители. Хората там отглеждат предимно крави. Тачат ги много и казват, че кравата е цял един живот, защото снабдява домакинството с всичко - от мляко до месо. Гледат ги лесно. Пускат ги да си пасат сами сред природата. Месото им е уникално вкусно. Там се научих да ям телешко. Обикновени телешки котлети на жар или на плоча. Не някакви засукани ястия, а само така, чисто натурално месо заедно с да речем панирани или пържени сърнели. Или със салата от извара. Приготвям я от печени чушки, извара, ситно нарязан лук, червен пипер и зехтин. Една моя приятелка белгийка ми беше на гости. След като опита тази салата, половин час обсъждахме какво точно е това вкусно нещо. Не можеше да повярва, че е извара. Не преставаше да повтаря: "Аз и друг път съм яла извара, но никога не е била толкова вкусна".
Та представяла съм си тази кръчма с всичките тези вкуснотии - гъбите, които бера там - манатарки, пачи крак, сърнели и печурки. Намирала съм сърнела, голяма буквално колкото шапка. Прясно сирене или кашкавал от мляко от тамошните крави. За десерт - сладката, които варя от горски плодове. Брала съм по цели кофи с диви ягоди, малини, боровинки. Или десерт от горски плодове с кисело мляко, което сама заквасвам. Всичко на това място е свързано - удоволствието от храната и насладата от природата.  Храната и храненето там придобиват други форми, някакви други измерения, които освобождават  духа, правят душата лека и те обзема състояние, което не може да се обясни с думи. Обожавам моментите, в които имам приятели на гости и аз изсипвам пред тях цели купи с дъхави горски малини или ягоди. Да можеше да видиш лицата им.
Обичам планината. Научила съм много за нея от един човек, който се грижи за къщата ни в Беглика. Той е овчар и познава планината. Това е неговата естествена среда, разбира гората, усеща я. Познава всички следи в нея, тревите, билките, гъбите. Постепенно се превърна за мен в гуро. Качвала съм се с него до връх Сюдката - вторият по височина в Родопите. Заведе ме до него ей така "напреко", както се казва, по негови си пътеки.  Разказвал ми е за случаи, когато по половин месец  жив човек не е виждал и общувал само с природата и животните. За него мога да кажа, че е истински здрав човек - физически и психически. Изключително интелигентен. Разбира живота, но го разбира в неговата пълнота, с естествените му процеси, живеейки в синхрон с природата. Аз съм се затъжила за такъв живот.
Слава богу и в София  живея в Княжево, близо до планина и всеки ден разхождам кучето си до Тихия кът. Това ме зарежда и успокоява същевременно. Вървейки сред планината се чувствам  в място, което ми принадлежи, ума ми е абсолютно освободен от суетата на деня и мислите ми текат естествено, необезпокоявани от ударния ритъм на града.

От какво се спасяваш, когато ходиш в Беглика?
От психическата умора и натоварването, от изтъргването на психиката, което ми се случва поради естеството на работата ми. Не бих могла да оцелея без това място. То ме спасява, зарежда с енергия. Природата е изключително важна за мен. Имам любовно отношение към нея, прегръщам дървета, мога да спя на тревата. Но в крайна сметка ние сме хора, прекарвайки по-голяма част от времето си в тотално различна градска среда, в която трябва да оцеляваме. Познаваме пластмасата, бетона, дишаме бензиновите изпарения от задръстванията. Повечето от нас живеем, следвайки някакви модни клишета. Представата за престиж и белег за богатство са едни и същи градини, често проектирани като по калъп - валирана ливада с градинар, който постригва тревата, сади растенията, полива ги и т.н. За мен е удоволствие да имам моята си градина, аз да съм си я посадила, по мой вкус и усет. Да е жива, дива, а не да прилича на изложбена зала. Контакта с живите цветя е не защото имам свободно време в излишък, а защото имам нужда от досега с растенията, със земята. Не само да ги гледам.

Ако това е истински пълноценно съществуване за теб, тогава театърът какво е?
Откакто се помня Театърът е някакси в живота ми. Никога не е бил професия,  кариера, престиж, или, как да кажа, реализация. Театърът  просто е моя начин да общувам с хората. Същинско и важно мое нещо. Моят начин да говоря. Това е театърът. Не суета, или, както казах, кариера. До ден днешен. Не се научих на това.

Кои са  ролите,  чрез които успя най-добре да контактуваш по този начин с публиката?
Последната роля, която направих е в представлението "Валентинов ден" в Малък Градски Театър зад Канала със Светла Янчева и Валентин Ганев. То е по наша идея, моя и на Светла, родена на Беглика. Между нас съществува някаква духовна сплотеност, някаква метафизична  близост. Светла ми беше на гости и си говорехме на ливадата пред къщата. Говорехме за това никога да не предаваме пълнотата към която се стремим, да не я забравяме, да не я изоставяме. Този разговор тече отдавна между нас, но тогава конкретно решихме да направим нещо изцяло наше си - представление, родено от нас, защото ние, актьорите, сме по някакъв начин наемници. И лека полека всичко се завъртя, оформи и роди. Намерихме пиесата, поканихме Вальо за партньор, Явор Гърдев за режисьор. "Валентинов ден" е представление, което изразява не само съдържанието си в цялата му пълнота, но и целия контекст около него, а също и цялото ни отношение към театралната работата - че театърът  е екипно занимание и се прави с близки хора, че театърът е място, където колегата  до теб на сцената е важен не само като актьор, професионалист и помагач, който  свършва определена работа, а е важен преди всичко като човешко същество в енергиен и духовен план, че личната почтенност и личната  ангажираност в театъра са най-съществени.
 
В какъв смисъл ангажираност?
Имам предвид понятието в най-широкия му смисъл - ангажираност човешка, след това актьорска и професионална. Когато театърът е преживян и изигран по този пълноценен начин, енергиите в представлението се завихрят и отиват в публиката. Това е посоката на движение. Аз не вярвам и даже ненавиждам флирта с публиката или игрането за публиката само по себе си с изказвания от рода на  "живея заради публиката!", "играя заради публиката!". Смятам, че това са грешно разбрани ангажименти - като започнеш от професионални и стигнеш до родителски, майчински. Предаването в услуга на нещо, изпълнявайки или удовлетворявайки нечии други желания, мисли, чужди идеи, прави хората непълноценни. Такова съществуване е възможно само до определен момент, защото неминуемо носи страдание. Естественото състояние на човек е изпълнено със стремежа му да  върви след себе си. Да върви след онова, което наистина го занимава. Мисля, че в  крайна сметка трябва да живеем заради себе си и да ценим себе си. Тогава сме важни, можем да кажем нещо и да предизвикваме у другите  желание за взаимодействие, за обмяна на духовна храна.
За мен най-важното нещо в живота е умението да изградиш ценностна система, колкото и банално да звучи като изречение. Говоря за библейския смисъл, който се съдържа в него, за способността да отделяш зърното от плявата. И да не спираш да търсиш.

Share Tweet Pin it Share
4 Коментара
  • Anonymous
    generique cialis
    12, 01, 21 Юли 2009, 12:01

    K1Sr6U mpidmmun bwcjcdtb atfedrky

    !
  • Anonymous
    жени
    22, 54, 15 Март 2009, 22:54

    много я харесвам!

    !
  • Anonymous
    almodovar
    21, 33, 17 Август 2008, 21:33

    Obi4am tazi aktrisa!

    !

Най-четени статии // за Септември

Реклама »