С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Регистрация

Списание

Гражданинът К

Мариета Ценова
02 Декември 2009, 15:51
Share Tweet Pin it Share

Отне му пет минути да изчисти обувките си и ледените топчета, които бяха залепнали по шала и яката на палтото. Не бързаше за никъде. Беше от онези хора, които са свикнали с мисълта, че другите ги намират за странни, и дори извличаше дивиденти от това. Приятелите му знаеха, че ще е много зает до Коледа и никой не го покани да празнуват заедно. Това му спести търсенето на оправдания, които да звучат убедително.

Навън снегът не спираше да вали. Вятърът го завихряше между небостъргачите и го разбиваше на ситен прах. Светлината от уличните лампи и рекламните билбордове създаваше усещането че снегът се връща обратно към небето. Беше студена, но красива коледна вечер, както всяка друга.

Той подмина портиера и влезе в асансьора. Бизнесът му с детски играчки се развиваше добре още от самото начало, когато сериозен клиент влезе в малкото му ателие и му поръча 100 000 екземпляра от една от първите, които беше направил. Беше фигурка на пате с дунапренена човка, което непрекъснато се навеждаше и попиваше вода от малка чашка. Водата се стичаше до края на стъкленото му тяло и това го изправяше обратно. Беше направил играчката, вдъхновен от теорията за скачените съдове, но жена му се отнесе пренебрежително и го нарече "онова пикливото". Това го дистанцира от нея и само парите, които спечели, запазиха добър спомен от първата проджба.

Усети, че е гладен и се усмихна. Винаги като пътуваше в асансьора, си мислеше за храна. Миризмата от смазката за решетките го караше да огладнее. Беше свикнал да е зает по Коледа. Последните седмици спеше в офиса и в хладилника имаше само остатъци от предишни доставки от близкия ресторант.

Включи телевизора и се разрови из джобовете на палтото за blueberry-то с идеята да си поръча отнякъде коледно меню. Не го намери, явно беше паднало някъде по пътя. Отдавна трябваше да го смени. Беше остаряла технология, батерии за него не се произвеждаха от години, а екранът беше потъмнял по краищата. Приятелите му го подиграваха за това, дори секретарката му имаше най-новия мобилен, но той отказваше да го смени. Сантиментално го свързваше със странната поръчка, която се изписа един ден на екрана. Искаха от него да създаде играчка за 67-годишен клиент и бяха готови да платят цената, която им каже.

Той направи едно плюшено мече и цената от 25 000 долара се оказа приемлива за клиента. Не можеше да обясни защо точно мечка. Това по-късно му създаде проблеми с пресата, която искаше да си обясни феномена на успешната играчка. Плюшената фигура имаше уникална функция - можеше да изслушва. И го правеше с удоволствие, както се споменаваше в упътването към нея. Благодарение отново на пресата само месец по-късно на blueberry-то заваляха поръчки.

Телефонът иззвъня. Той се поколеба, но вдигна слушалката, като я държеше далече от ухото си. Беше портиерът, който питаше дали да донесе купчината писма, която се била събрала последните седмици. Отговори му кратко "да" и пропусна да го попита какво правят близките му по Коледа без него.

Писмата бяха много. Започна да ги отваря едно по едно, като не спираше да мисли как да си поръча храна. Отвори бутилка чилийско вино CoyamEmiliana 2005 и много бързо изпи три чаши. Беше пристрастен към червените вина. Гордееше се с колекцията си и беше готов да я сподели с някого, но рядко му оставаше време от работа. Жена му го ревнуваше от любовта, с която издирваше и подреждаше бутилките в един тъмен ъгъл в библиотеката. Беше сигурна, че постоянната руменина по бузите му издава хронично пиянство и отказваше да опитва вината, които той откриваше.

Все едно, нея вече я нямаше. Беше си тръгнала, след като му изчете на глас списък с всичките му недостатъци. Той реши, че това е идея на нейния психоаналитик, и й прости.

Коледните картички бяха много и той спря да ги чете. "Скъпи К…, Уважаеми К… Машинално ги отваряше и ги подреждаше на купчината "прочетени". Тази педантичност го изнерви и усили усещането му за глад. Отвори бутилка Chateauneuf-du-Pape 2005. От екрана на телевизора журналист спираше хора по улиците и настояваше да споделят щастливите си моменти от изминалата година. Не усети кога чашата преля. Виното се разля върху картичките и се стече на килима. Той се засуети, опита се да спаси неотворените писма, но то се разнесе навсякъде. Тогава видя белия плик. На него нямаше адрес, а само няколко червени капки. Вероятно някой го беше оставил на портиера.

"Здравей, не се познаваме. Преди години подарих на

баща ми една от твоите играчки за Коледа. Тя го направи щастлив. Искам да ти благодаря. В ресторанта на хотел Algonquin на 44та улица на Коледа ще има маса за теб. Избрах менюто. Надявам се да ти хареса."

Прие го нормално. Дори за секунда не се усъмни в достоверността на писмото. Някой беше предугадил глада му, натрупан от седмици. Хареса му, че този някой беше избрал храната му.

Взе си душ, избръсна се, облече тъмносиния си пуловер Cos и бяла риза и поръча такси на портиера.

Хората от охраната на Algonquin знаеха за него и го очакваха, управителят на ресторанта също. Той седна с лице към вратата. Така със сигурност щеше да я разпознае, ако тя реши да дойде. Погледна листа с менюто, което тя беше избрала за него, и кимна на главния сервитьор, че е готов да вечеря.*

Поиска да донесат всичко и да го оставят на масата. Не искаше да го наблюдават и да го безпокоят с въпроси "харесва ли ви… трябва ли ви още нещо" или просто да минават покрай масата, за да покажат, че са на разположение.

Масата се оказа малка да побере всичко, но той отказа да махнат втория прибор. Донесоха брускети с крем от раци и репички, подправени с кресон. Топлото предястие беше от задушено брюкселско зеле с червен босилек и зърна от нар. Опита го и приближи чинията до себе си, за да освободи място за супата. Тя беше от тиква, подправена с шафран и цитруси, към които бяха добавили сметана и карамелизирани ядки. Приличаше на голямо жълто око в обръча на порцелановата чиния.

Основното ядене беше филе от елен с портокалов сос. Главният сервитьор се извини, че не успели да намерят филе от скандинавски лос и са се примирили с месо от елен, убит в чешките Татри. Предложи му да го смени с друго ястие, например печена гъска с дюли и червени боровинки, полята с кленов сос. Той се усмихна, прие шегата с еленското месо и помоли да го донесат. Списъкът с червени вина към него предлагаше

Primitivo, FeudidiSanMarzano, Puglia, Italy, 2007

Monte da Peceqina Tinto, Herdade da Malhadina Nova, Alentejo, Portugal, 2007

Vina Urbezo, Bodegas Solar de Urbezo, Aragon, Spain, 2007

Monastrell, Rafael Cambra Uno, Valencia, Spain, 2004

ТойизбравинотоотПулия. Неговприятел, изкуствовед, специалистпоИталианскиренесанс,гобешевъвелвОбществотонаприятелитенавинатанаПулияитойсподеляшеидеятаим, четоваенай-добриятвинарскирайонвИталия.

Къмфилетосервирахапеченикартофисъссинислививкарамеленсос. Донесохаималкакупасъсзадушенигъбишитакеифренскизеленбоб, подправенисиндийскоорехчеимагданоз.

Отдавнасебешенахранил. Бешесеоставилнаудоволствиетодапреядеидамислизанея. Представиси,четясехранибавно, седналасрещунего, ислушаразказитемузафабриките, вкоитосепроизвеждахаиграчкитему, запътуваниятамудокитайскипровинцииималкиградчетавБразилия. Сторимусе, черазказътмуйдоскуча,изапочнадасиизмислянесъществуващидестинацииидържави.

"Искателида…?" Тойнечудобре. Звуците, идващиотпианотовъгъланасалона,мупопречихадачуедумитенасервитьора. "… давидитедесертитени?"

"Разбирасе",казатой.

Следминутикъммасатасеприближирусаженасмесинговаколичка, отрупанасдесерти. Усмихнасеизапочнадамуобяснявапредимстватанавсекиедин. Тойнеяслушаше. Простогледашелицетойсеопитвашедасипредставитялотой. Бешеоблеченавстрогачернарокля,закопчанадогоре, сбяладантеленаяка. ПриличашенагероиняотфилмнаБунюел.

"Щевзематова, коетовиемиизберете",казатой.

Тяотделиединотсладкишите, сложигопреднегоиобясни: "Рулоотнатрошеницелувки, вишниикарамелизиранилистаотрози. Повикайтеме, аконевихареса. Готовасъмдавипрепоръчамнещодруго."

Вкусътнарулотобешевеликолепен. Изядегобързоипоръчачашарозе Casa de Mouraz Rose,Dao, Portugal, 2006.

Огледасалонаипосетителитенасъседнитемаси. Неявидя. Облегнасеназадизачака. Бешеготовдаопитавсичкисладкинещаотмесинговатамасаидаслушаобяснениятайотновоиотново.

*Менютовтекстаеинспирираноотколеднитеменютана Yotam Ottolenghi http://www.ottolenghi.co.uk

 

 

Share Tweet Pin it Share
1 Коментар
  • Anonymous
    :)))
    11, 17, 15 Декември 2009, 11:17

    Да го фане подагра дано!

    !

Най-четени статии // за Септември

Реклама »