Освен че са красиви предмети, които представляват едни от най-ценните винени антики, декантерите са практични съдове, които дават възможност на виното да диша и да добие мекота. Терминът "декантиране" произлиза от латинските думи de - от и cantus - ръб и означава "преливане" или "отточване" на виното от утайките. По един или друг начин това се прави от векове. Римляните, византийците и останалите древни винени майстори са бъркали с глинени кани в големите амфори, за да загребат от чистото вино. Декантерите, каквито ги познаваме в наши дни, са изчиствали формите си през последните 250 години, за да постигнат максимална функционалност в съвременния, обсебен от виното свят. Днес те са основно съдове от прозрачно стъкло, които побират значително повече от една стандартна бутилка, позволявайки по този начин на течността да диша.

Малко история

Произходът на декантерите се свързва с шишетата за сервиране от времето на Римската империя, чиято типична форма била квадратна. Интересно е, че бутилката се използвала дълго време само за изминаване на пътя от съда за съхранение до масата. Чак в края на ХVІІ век в нея започнали да наливат вино за по-дълъг период от време. Римляните първи започнали да използват техниката на издухване на стъклото с тръба, усъвършенствайки непрекъснато стъкларската технология.
С упадъка на империята и този занаят замира, като производство се съживява едва в Ренесансова Италия. През ХVІ век Венеция се превръща в главен център на стъкларството, което включвало и бутилки, кани и гарафи. Умението на венецианските майстори се разпространило из цяла Европа и особено в Германия и Холандия започнали да правят копия, които били неразличими от оригинала.

През Средновековието съдовете за вино се майсторели от сребро и бронз, но тези материали бързо отстъпвали на стъклото, щом в дадена страна се появял стъкларски център. Стъклените произведения на изкуството, насочени към виното, въплъщавали най-новите моди и технологии и бързо били възприети от обществото.

През 1670 в Англия Джордж Рейвънскрофт започва да произвежда гарафи с широко, почти цилиндрично тяло, ясно изразени рамена и тясно гърло, което се разширявало нагоре към отвора, за да образува нещо като вградена фуния. Те имали дръжки и били декорирани с релефно стъкло, изпъкнали кантове или измайсторени така, че да се получи ефект на решетка от ромбчета - декоративна форма, представляваща според едно съвременно описание "пресечени диамантени вълни". Допълвали ги кухи, неплътно прилягащи крушообразни запушалки, но малко от тях са надживели вековете. Творчеството на Рейвънскрофт е значимо в историята на декантерите доколкото неговите кани били особено красиви и наложили стъклото с вино на масата като задължителна част от стила на богатите и белег за добър вкус и елегантност. Иначе по отношение на формата те са много далеч от съдовете, в които днес декантираме вино.

Прекият предшественик на голяма част от съвременните декантери се нарича shaft and globe (пръчка и кълбо) и се появява около 1730. Долната му част прилича на сплескана луковица, а горната - на тръба. Произвежда се близо 70 години и след това изчезва. Причината за отмирането му е фактът, че по това време стъклените съдове вече масово започват да се използват за съхраняване и отлежаване на виното. Затова те започват да се развиват към форми с все по-изправени стени, които могат да се нареждат в легнало положение. Въпреки че функцията ги превръща в отделен жанр, бутилките дълго време определят и еволюцията във външния вид на гарафите. Така в следващите стотина години те ще бъдат основно издължени.
Чак през втората половина на ХІХ век настъпва огромно разнообразие във формите на декантерите, тъй като те започват да търпят различни стилови влияния - например от ар нуво или японското изкуство. По това време се изработват гарафи с формата на патица, морж, тюлен или друго животно. Те имали стъклено тяло и уста от сребро, често покрито с позлата.

Съвременните декантери

Теоретично, всеки съд може да бъде използван за декантиране на вино, стига да е изработен от инертен материал и да побира най-малко съдържанието на една бутилка. Идеалният вариант е повърхността на виното да бъде в максимален контакт с въздуха. Затова и най-качествените декантери са тези, при които, когато се излее съдържанието на шишето, стига точно до точката, където са най-широки. Такъв е моделът, създаден за Château Latour, който е наследник на някогашните "пръчка и кълбо" и е вероятно най-разпространеният днес, както и повечето "патици".
Напоследък, всички фирми, които произвеждат стъкло и кристал, се занимават и с производство на нови декантери. При разработване на новите си модели някои производители използват винени специалисти, които определят какви форми са най-добри от гледна точка на виното, а не само на красотата и удобството. На пазара се предлагат функционални хрумвания, при които течността има максимална възможност да диша, защото се облива по-голяма вътрешна повърхност от стъклото или кристала.

Съществуват и декантери, подобни на тънка конусовидна бутилка, конструирани така, че виното да се аерира минимално. Тези "обратни" съдове са предназначени за много стари вина, които са твърде деликатни и могат бързо да се разпаднат при по-сериозен контакт с въздуха.

Има декантери, направени специално за магнуми - бутилки с двоен размер. Съществуват и такива с дръжки. Изобщо могат да се срещнат най-различни форми, начини на гравиране, оцветяване и дизайн. Огромното разнообразие включва съд, осигуряващ постоянна циркулация на виното - с полусферична основа, която не може да бъде положена никъде другаде освен в специална поставка. Или пък друг, също с обло дъно и прикачена към него стъклена топка. Той е предназначен за шампаниера - поставя се в леда и така дава възможност бялото вино в него да се изстудява паралелно с бутилките шампанско.

Водещите фирми производители и особено онези, за които приоритет има предназначението на съда, изработват съвременните декантерите без тапи, защото виното се съхранява в декантера съвсем кратко време и през този период основната му задача е да диша, така че запушалката, макар и често красива, просто не е необходима.

Кои вина да се декантират? По-старите, плътни червени вина като класните вина от Бордо, Северна Рона, австралийският шираз, някои кабернета, италианските бароло и барбареско, както и някои червени десертни вина понякога образуват утайка, след като са престояли три или повече години в бутилка. Приема се за благоразумно едно вино, на възраст между 6 и 12 години, да се декантира 3 часа преди сервирането. Много старите вина обаче се декантират непосредствено преди сервирането. Те са много нежни и крехки и могат бързо да се разпаднат след съприкосновение с кислорода от въздуха. При някои стари кабернета и бургундски вина такова срутване може да стане за 10 минути и затова познавачите препоръчват старите вина изобщо да не се декантират. При младите вина от текущата реколта на пръв поглед изглежда, че няма причини за декантиране. Поддръжниците на декантирането считат, че едно леко докосване до кислорода може да заобли и омекоти едно по-буйно младо вино, и затова го смятат за полезно. То им помага да се отворят, а би могло да намалее тръпчивостта им и да изглеждат по-малко танинови. Това са обикновено сухи червени вина с богат аромат и вкус. Друга причина, която специалистите изтъкват за декантирането на вина, които се пият като съвсем млади (например някои розета и Божоле нуво), е, че те може да са наситени с повече от необходимия въглероден двуокис или да съдържат остатъчен ферментативен аромат. Едва ли има причина обаче за декантиране на едно младо, пикантно пино ноар, така свежо и трептящо, ако се налее направо от бутилката. Най-често допусканата грешка е нагряването на декантера със свещ или други приспособления. Свещта се поставя зад гарафата, а не под нея по простата причина, че тя допринася единствено да се насладите на красотата и бистротата на цвета. Вместо да доведе до падане на утайката (каквато версия мнозина лансират), топлината води до точно обратния ефект - помътняване на цвета. Допреди няколко години декантерът се считаше запазена територия само за червени вина. Докосването на бяло вино до кислород се приемаше за ерес. Не друго, а практиката доказа, че има бели вина, които се нуждаят от декантиране. Това са най-вече плътните, по-високо алкохолни шардонета, ферментирали и отлежавали в нови дъбови барици.