Сияйният Луи XIV го нарича вино за крале и така утвърждава неповторимия му статус (и цена), като същевременно поставя началото на нашия приказно-реален исторически преглед. Кралят слънце управлява блестящо до началото на ХVІІІ век. По това време токайското вече е без конкуренция в почти всички кралски дворове на Европа. Любопитно е също и това, че в средата на века в Петербург е създадена специална комисия, която отговаря за закупуването на възможно най-качествените вина от региона и осигурява редовните доставки за царя. Това е част от истинската история на 18 век, благодарение на която токайското вино трайно се асоциира с кралете и благородниците. Да видим сега измислената: В края на същия век (през 1785 г.) един немски библиотекар на име Рудолф Ерих Распе пише на английски език "Удивителните приключения на барон Мюнхаузен". По-паметливите вероятно ще си спомнят за прочутото "Шесто морско пътешествие", където Мюнхаузен и турският султан сключват облог по повод токайското вино. В измислената история има и много истина. Макар там да не пише, че турците са управлявали голяма част от Унгария повече от век и половина (до края на ХVІІ в.), там могат да се открият интуитивни за всички ни истини, като например, че "и напук на корана има турци, които обичат да си посръбват хубаво винце с наслада, не по-малка от насладата на немския рицар". Турският султан в историята се е любувал на своето токайско в работния си кабинет, където една вечер поканил барона да пийнат на спокойствие. Мюнхаузен опитал от бутилката, скрита в долапа, след това иронизирал домакина и в крайна сметка му казал, че виното не струва. Тогава сключили облог. За да докаже правотата си, баронът трябвало да достави точно за един час бутилка истинско токайско вино от избата на австрийския император във Виена. Ако успеел, щял да вземе толкова злато и скъпоценности от хазната в Истанбул, колкото можел да носи най-силният човек. Ако ли не, щял да загуби главата си, както между другото и самият Рудолф Распе, ако не бил избягал навреме от Германия след афера, при която бил обвинен в присвояване на скъпоценности. Децата знаят как свършва пътешествието: в последните 30 секунди чудните приятели на Мюнхаузен успяват да му спасят главата, да доставят най-голямото удоволствие на султана от едно истинско токайско вино, след което да отмъкнат цялото му съкровище. В края на историята отново има приказен реализъм. Мюнхаузен не успял да се възползва от богатството на султана, след като избягал в Италия, защото "колкото и да отричат, просията в Италия е толкова голяма, а полицията тъй лоша!..."
В приказката за барон Мюнхаузен виждаме отново характерната за ХVІІІ в. здрава връзка между токайското и кралете - султанът не прави изключение. Новото в историята обаче е обезглавяването, което може да се случи и заради една бутилка. Или казано по друг начин, Мюнхаузен е бил готов в най-буквален смисъл да заложи главата си в името на доброто токайско вино. С пословичния си късмет не я загубил. За съжаление не може да се каже същото за  не дотам бляскавия, в сравнение с неговия предшественик (номер 14), Луи XVI, който само 8 години след публикуването на книгата на Рудолф Распе бил обезглавен. Приживе със сигурност е пил токайско, но не е имал късмета на Мюнхаузен.