Напоследък във всеки магазин или заведение четем, че нещо е протеиново. Освен вече станалите традиционни барчета с едно Protein отпред вървят и кисело мляко (по-модерно му - йогурт) - нищо, че естествено го съдържа в големи количества, - шоколад, сладолед, шейк, нудли, бисквити, кафе и, може би най-странното, протеинова вода с плодов вкус. Думата, разбира се, и в неанглоезични държави е на английски, защото звучи по-"купешки". У нас, само ако сме в някоя занаятчийска гостилница, която работи на принципа "Мисли глобално, действай локално", с уважение към родната реч ще изпише на ръка "Протеинов" върху етикет от рециклирана хартия. Но без значение как точно е поднесен продуктът, той винаги продава, защото вълшебната думичка "протеин" прави всяка храна полезна и здравословна - поне в илюзиите на хората, поддържани вече много години (още през 2013 г. Wall Street Journal публикува статия със заглавие "Щом на кутията пише 'Протеин', клиентът казва: 'Взимам го'") - от липсата на осведоменост и от агресивната стратегия на хранителната индустрия да изопачава фактите в услуга на търговски интереси.

Какво обаче казва науката и трябва ли да сме толкова лековерни, приемайки протеин в прекомерни количества като някакъв чудотворен еликсир? Действително схващането ни за полезните му свойства не е грешно. Трите основни макронутриента, от които се нуждае организмът, са въглехидрати, мазнини и протеини (белтъци). Протеините се състоят от аминокиселини (девет от общо двадесет са незаменими - тоест организмът не може да ги произвежда сам и трябва да се набавят от храната), които са градивните елементи на нашето тяло. Те участват в изграждането и възстановяването след травми и наранявания на мускулите, костите, кожата, косата и ноктите, както и в много други жизненоважни процеси.
Но въпреки дотук казаното манията по протеина е необичайна. В развитите страни обикновеният човек поема чрез храната си достатъчно протеин, за да не се нуждае от допълнително подсилване. Препоръчителното количество е 0,8 г дневно на килограм телесно тегло. Средният северноамериканец приема по 90 г всеки ден - с 50 г над разумното при тегло от около 80 кг; европеецът не изостава много с 85 г, а китаецът - със 75 г.
"Когато приемаме протеин над необходимото количество, се опитваме да поправим проблем, който не съществува", казва Дейвид Л. Катц, лекар и експерт по обществено здраве, директор на Изследователския център за превенция "Йейл-Грифин". В своята книга Истината за храната (2018) той пояснява, че максимата "колкото повече, толкова по-добре" е мит и че прекомерният прием на протеин води до увреждане на черния дроб, бъбреците и опорно-двигателния апарат. Във време на информационен хаос обаче е лесно да се стигне до спекулация с неверни данни. През 1970-те, след бума на масовото производство и консуматорската култура на изобилните следвоенни години, в западното общество като контрапункт на нездравословния ламтеж за още и още започва манията по фитнеса и диетичната храна, популяризирана от лица като Джейн Фонда и нейните видеа с упражнения по аеробика. Оттогава медиите - било то телевизия, модни списания, реклами, "Холивуд", музикални видеоклипове или, в по-ново време, социалните мрежи - не спират да затвърждават идеала за слабо, спортно тяло. А фитнесът се превръща в начин на живот за все повече хора.

Популярни стават, дори извън залата, "аксесоарите" на този лайфстайл - от облекло до хранителни добавки с протеин, който "помага" за изграждане на мускулна маса и бързо възстановяване след тренировка. За пръв път през 1988 г. шотландският лекоатлет и сребърен медалист от Олимпийските игри в Мюнхен (1972) Дейвид Дженкинс рекламира суроватъчен протеин като "оптимизиращ възстановяването" при атлетите. Тогава това все още е нишов продукт за активно спортуващи, продаван в био магазините в Калифорния и Хавай.
Суроватката е течен остатъчен продукт при производството на сирене и други млечни изделия, съдържащ освен вода и лактоза, протеини и минерални соли. Масовите следвоенни фабрики в САЩ се отказват от старомодната, но добра практика на мандрите да усвояват суроватката в други производства - например за хляб - и я изхвърлят като отпадък в реките, което е особено фатално за млекопроизводствени щати като Уисконсин, докато през 1970-те местните власти не го забраняват и компаниите са принудени да оползотворяват суроватката. Благодарение на технологията за ултрафилтрация и неутрализиране на вкуса ѝ - сладък при чедър и моцарела, кисел при извара - за да не напомня на сирене и да се замаскира с изкуствени аромати (шоколад, ванилия, карамел), суроватъчният протеин щурмува пазара в индустриални мащаби.
Скоро и хора, които не спортуват активно, пощуряват по протеиновите храни и напитки. До 2001 г. Arla Foods, една от най-големите млечни компании в света, базирана в Дания, е усвоила цялата суроватка в страната и, за да отговори на търсенето, започва внос от Аржентина.

Но причината за този феномен е по-сложна и е резултат от дълги полемики между експерти и други, спорно такива. Напоследък се гледа с подозрение на въглехидратите и мазнините. Сред макронутриентите протеинът остава единственият с неопетнена репутация. Катц пояснява, че цялата тази работа е "шашма", пагубна за общественото здраве: "Първо ни казаха да ограничим мазнините, но вместо пълнозърнести и бобови храни започнахме да се тъпчем с нискомаслени боклуци. После търговците чуха, че и въглехидратите трябва да се намалят, и заляха пазара с обогатени с протеин вредни продукти - силно преработени и пълни с химикали."
Всеобщата заблуда датира от повече от половин век. През 1950-те американският физиолог Ансел Кийс провежда знаковото изследване Seven Countries Study ("Изследване на седем страни") и, по наблюденията си върху доброто здраве на средиземноморските народи, чиито мазнини идват основно от зехтина, заявява, че ако богатото на наситени мазнини меню на развитите страни (червено месо, масло, сметана, сирене, шоколадови и сладкарски изделия) бъде редуцирано, ще се намали рискът от сърдечни заболявания. Но Западът, изглежда, е разбрал посланието погрешно, защото в съвременния супермаркет "нискомаслените" продукти са наблъскани със захар и рафинирани въглехидрати - тоест с нищо не са по-полезни, а често и по-вредни. Теорията на Кийс бива опровергана от нови изследвания през XXI век: канадски експерти доказват през 2015 г., че приемът на наситени мазнини не е пряко свързан със заболеваемостта от инсулт, диабет тип 2 или сърдечни проблеми. Журналистът Гари Таубес, автор на книгата Аргументите срещу захарта (2016), също твърди, че епидемията от заболявания вследствие на лошо хранене е не от наситените мазнини, а от рафинираните въглехидрати.
Докато диетолозите спорят ожесточено дали мазнините или въглеевхидратите са по-вредни, протеинът е единственият останал "сигурен" вариант. Така хората, в отчаян опит да водят здравословен живот, залитат по него - едни, за да отслабнат, други, за да правят мускули, трети, заради общите му ползи, - но всички стигат до прекаляване заради неясната информация от противоречащи си източници и манипулирането ѝ от страна на бизнеса.

Злоупотребата с протеин си е чисто хранително разстройство, причините за което се таят в нашата психика и физика. Американският психолог Ричард Ачиро провежда изследване сред 200 мъже в Лос Анджелис - културисти и фитнес ентусиасти, стремящи се към "перфектното тяло" и, разбира се, прекаляващи с протеинови добавки. Мнозина от тях са постъпвали в болница заради здравословни проблеми, причинени от извънредни количества протеин и небалансиран прием на полезни вещества, но въпреки това още вярват, че живеят здравословно. Ачиро намира свързващия елемент между тях: всички са мъже, неудовлетворени от външния си вид, с ниско самочувствие и несигурни в своята мъжественост.
Както казахме, съществува и физиологична причина. Човекът, като много други видове, има вроден глад за протеин (логично - все пак изгражда цялото ни тяло). През 2005 г. биолозите Дейвид Раубенхаймер и Стивън Симпсън, автори на книгата Природата на храненето (2012), стигат до заключението, че протеинът е ключов фактор при затлъстяването. От 1960-те насам диетата на западния човек не е обедняла на протеин, за да трябва да го компенсира с добавки, но е нарушено съотношението му спрямо въглехидратите и мазнините. Когато балансът между протеини, въглеихдрати и мазнини е нарушен, дори протеинът сам по себе си да не е в недостиг, ако въглехидратите и мазнините са в повече, организмът ще иска да изравни стойностите с преяждане - в опит да извлече от храната още протеин, за да е в съотношение с другите два макронутриента. Съветът на Раубенхаймер и Симпсън е вместо да се изкушаваме от всичко с етикет Protein, да намалим консумацията на мазнини, захар и други бързи въглехидрати - макар че със захарта, която присъства навсякъде, от хляба до сосовете за салата, задачата е трудна, освен ако не сме напълно извън системата.
Протеинът се превръща от личен хранителен и здравен въпрос в социален. Нормата от 0,8 г на килограм телесно тегло не остава константа през целия ни живот. Тя може да е оптимална за двадесетгодишен младеж, но не и за човек на осемдесет. След петдесетгодишна възраст тялото прогресивно губи мускулна маса и нуждата от протеин се увеличава, обратнопропорционално на намаления апетит. Нуждаещи се от добавки не са младите, материално подсигурени фитнес маниаци, а възрастните - особено социално слабите, които не могат да си позволят пълноценно хранене. Вместо протеинови барчета за милениалите има нужда от омлет и пилешка супа за възрастните и бедните. В обърканото ни общество определено има недостиг на протеин - и това е причината за популярността на евтините снаксове с фантомен вкус на питателни ястия като печено пиле или тортила на барбекю, докато действително съдържат рафинирани въглехидрати и олио. Те са не просто поредният джънк фууд, по който децата пощуряват, а начин бедните да залъжат глада си за протеин.
Въпросът "Приемам ли достатъчно протеин?" е валиден, но е задаван от грешната социална група.