Започваме новата ни серия с Рей Бредбъди, фантастът написал "Вино от глухарчета" - един от най-поетичните романи на нашето съвремие. Пренасяме се в семейния уют на американската провинция от началото на XX век, сред аромат на мекици, печено месо и медени бисквити. Есента смени лятото, със същата категоричност ние възнамеряваме да отворим нова глава в литературно-кулинарните ни разходки. Тя ще е посветена на съвременните писатели и храната. Автори, с които сме израснали, които сме чели с фенерче под завивките и които са ни формирали като личности. Имайте предвид, че независимо какви теми засягат в своите творби,

в повечето хора на словото се крие по един чревоугодник.

Идеята ни е да ги разкрием в пълния им блясък, да видим какви са предпочитанията им, за каква храна мечтаят техните герои, какво не биха сложили никога в устата си. Ще преминем през много континенти и литератури, а това e чудесна възможност да се запознаем с кулинарните традиции на региони, които слабо познаваме.

По време на миналата ни разходка бяхме в Древен Рим с епичния роман на Хенрик Сенкевич "Quo vadis". Сигурен съм, че на много от вас в тази постоянно променяща настроенията си есен им се е искало лятото никога да не свършва. Знам една книга, с която това може да се превърне в реалност. "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри. Това е може би най-личната и лирична творба на американския фантаст, за който критиците и до днес спорят дали книгите му са в жанра на научната фантастика или на фентъзито. Аз нескромно бих нарекъл стила на Бредбъри - бредбърианска литература, именно защото той е толкова специфичен и самобитен, че едва ли може да се сбърка с някой друг.

"Вино от глухарчета" несъмнено е роман шедьовър, стоящ тематично и стилистично встрани от останалите творби на Бредбъри. Сетивна книга, пълна с много автобиографични моменти и сантиментални спомени,

улавящи по един изключително красив начин
ароматите и вкусовете на детството.

И няма как да е по друг начин, щом си израснал в малкото градче Уокѝган в щата Илинойс, на самия бряг на езерото Мичиган.
Действието в романа се развива през лятото на 1928 г., на фона на буйна растителност, птичи песни и апетитна храна. До голяма степен прототип на главния герой на книгата - 12-годишният Дъглас Споулдинг, е самият Рей Бредбъри.

"Вино от гухарчета" е химн, възпяващ простото и безметежно живеене в американските провинциални градчета от началото на XX век. Сладостта от дребните житейски радости се усеща на всяка страница, а семейството и приятелството са издигнати от писателя на пиедестал. Още в самото начало на книгата Бредбъри ни пресъздава домашния уют по време на закуска:

Големият дом под него се размърда.
- Дядо, измъквай зъбите от чашата! - Той почака колкото трябваше. - Бабо и стара майко, започвайте да пържите мекиците!
Горещ аромат на пържено тесто се завъртя из ветровитите коридори, за да подмами наемателите и лелите, чичовците и гостуващите братовчеди навън от стаите им.

Природата в романа е съучастник в насладата от храната. Малцина са писателите, които могат така успешно да пресъздадат опиянението от изяждането на един обикновен сандвич. Тръгнали да берат лисиче грозде и други диви плодове, Дъглас, баща му и брат му, спират в един горски заслон да се подкрепят:

- Сандвич, изяден сред природата, престава да е сандвич. Вкусът му е съвсем друг, нали? Става по- ароматен. Ухае на мента и борова мъзга. Страшно разпалва апетита.
Дъглас бавно опипа с език кашицата от хляб и шунка с горчица. Ами - сандвич като сандвич.
Том подъвка и кимна.
- Прав си, така е, татко!

Всеки, който не е чел книгата, вече сигурно се пита -

какво всъщност е това прословуто вино от глухарчета,

реално ли е или е авторова измислица? Преди всичко то е метафора на детството, на лятото и на всичко слънчево и чисто, което като възрастни постепенно губим. С акта на неговото бутилиране Бредбъри ни казва, че има начин да се съхрани миналото, да се консервира завинаги, начинът е само един - да запазим детското у себе си. Дали такова вино съществува? Едва ли има някакво значение, защото при големия американски фантаст, фикция и реалност са така смесени, че никой не си задава подобни въпроси. Цялото семейство на Дъглас бере глухарчета, но дядо му е неговият майстор:

И тъй, откъснати внимателно, наслагани в торби, глухарчетата бяха отнесени долу. Мракът на мазето се озари, щом те се появиха. Пресата за вино зееше отворена и студена. Пороят от цветове я стопли. Пресата беше преместена, винтът й бе нагласен, дядото го пристегна и винтът меко полегна върху цветовете.
- Хайде сега... готово...
Златният прилив, есенцията на този хубав, весел месец потече, а сетне се изля от улея, за да бъде обезсилена, да й се отнеме ферментът, да се разлее после в чисти бутилки от доматен сок и най-накрая да се подреди в искрящи редици сред мрака на мазето.

Прозата на Бредбъри звучи като поезия, дори в описанието на бита на едно обикновено американско семейство:

През кухненската врата се виждаше как Лина Ауфман изважда от димящата фурна тавичка с печено месо. Усещаше се ароматът на хляба, който се печеше във фурната, и това беше истински хляб, който скоро щеше да бъде намазан с истинско масло. Всичко беше там и всичко бе в действие.

"Истинско" е ключовата фраза в този пасаж. Писателят копнее по изгубеното си детство, а кое друго, ако не автентичната домашна храна може да символизира по-добре този период от живота на всеки човек. Едно детство няма как да мине без баба. Представям ви нейно величество бабата на Дъглас, в пълния й блясък, с отношението й към готвенето и с кулинарните чудеса, които прави, типични представители на американската кухня:

- Това пък какво е? - запита бабата.
Леля Роза измъкна някакъв опакован подарък иззад гърба си.
Бабата го отвори.
- Готварска книга! - възкликна тя изумено. Пусна я на масата. - Не ми е нужна! Щипка от това, шепичка от онова, чашка от другото - цял живот все тъй съм готвила.
...
Ами храната? Месото беше с пикантни подправки, сосовете лютяха от къри, зеленчуците бяха облени с масло, бисквитите лепнеха от бистрия мед; всичко беше ужасно вкусно, сочно и тъй невероятно освежително, че над трапезата се понесе някакво тихо мучене, сякаш прегладняло стадо вилнееше по поляна със сочна детелина.

Ето какво незабравимо сетивно удоволствие е читателското "отпиване" от "Вино от глухарчета" от Рей Бредбъри, великия мечтател, възкликнал: "Имаме само едно задължение - да бъдем щастливи". Ние можем да добавим: Щастливи сме, че имаме шанса да сме негови читатели.

Очаквайте следващата ни литературно-кулинарна разходка - уелският писател хуморист Роалд Дал.