| "Сипваш ѝ малко мастичка, пийваш си и ти малко, после пак ѝ сипваш, и колкото поеме." |
Това гласи най-съществената част от рецептата на Влади за рибена чорба. Приготвя я, кажи-речи, да не кажем изцяло, от остатъци. Предишния ден с баща ми и другите рибари от къмпинга са ловили морски кефал в река Караагач.
Морският кефал е риба, която понася сериозни колебания в солеността на водата, заради което през лятото масово навлиза в устията на вливащите се в морето реки за охранване. През юли устието на Караагач, над което като бесове фучат автомобили с регистрации от цяла България, тръгнали от Бургас към Синеморец, обикновено е отворено. Това означава много кефал и ако е в настроение да кълве - богат улов.
Кефалът изпичаме на "жив огън" върху пясъка и го изяждаме с пръсти - озверели от глад морски хлапета и нашите родители. Сутринта къмпингът се буди с мръсни чинии върху масите, пълни с кефалови кости, кожи и месо.
Влади слага всичко в една тенджера, на чиято хигиена трудно бихте завидели, добавя остатъците от салатите и неопределено количество мастичка. Някои твърдят, че потта, която капе от бялата му брада, е тайната съставка на рибената му чорба. Дали има замесена пот - не мога да кажа, но едно е сигурно: това е най-величествената рибена чорба на цялото Черноморие.
Дори най-злоядите от нас се редят на опашка с кенчета за нея.
Влади бере дива мента от разни храсталаци и сутрин, още преди жълтъкът на слънцето да се е изтъркалял в купата на новия ден, и прави от нея силен чай. А когато същото това слънце започва уморено да разтърква очи и да полягва зад изоставените щъркелови гнезда, поръчва на влюбените момичета, които искат да им гледа на карти и да им обещае любов с някое Вале Купа, да отидат до кръчмата и да му поръчат коктейл "Резеда": петдесетка джин, петдесетка мента и един тоник. Естествено, с лед.
***
Почуквам два пъти на бялата, алуминиева врата в белодробната болница на Сточна гара и влизам. Смален общо взето наполовина, Влади седи на леглото и придържа маркучето с кислород на лицето си. Цялото му лице е на сини петна, капитанската му брада е пожълтяла, а краката му са обезобразени от смущаващо дълбоки рани. Моли ме да му дам още едно яке и да го завия с одеялото. Климатикът в стаята е набичен на 30 градуса и вътре едва се диша от жега.
Придърпвам единствения не-тоалетен стол в помещението, сядам и си говорим. Не бил сигурен, че му помага тоя кислород. Племенницата му не могла да дойде. Сестра му била на легло. "Откъде ми дойде това на главата", промърморва. Нищо от това дори не наподобява оплакване.
Толкова му е студено, че моля санитарката да донесе термометър да му премерим температурата. В болницата нямало. От ковид насам всеки пациент си носел термометър. Нямало и бинт да превържем раните по краката.
Отивам до аптеката да взема каквото е необходимо - пролетта е подранила и джанките вече са разцъфтели в булчинските си воали без да знаят, че след седмица или две градът ще се окаже скован от нова вълна зимен студ. Какво доверие в природата. Каква самоунищожителна наивност.
Минавам и през Лидл, откъдето купувам чифт мъжки чорапи. Не успяваме да ги обуем заради отоците, но ги нахлузвам до средата на стъпалата му и Влади казва, че така му е много по-добре.
"Помниш ли на къмпинга как по цял ден ходехме боси", питам го. Усмихва се. Когато говорим с човек, за който смъртта не е далечна абстракция, стъпваме леко. Да му напомним хубавите времена, но да не излезе, че ги напомняме, защото умира. Да не става драматично. Не дай си Боже да стане драматично.
Всяко движение изпразва дъха му сякаш невидим дявол с гигантски чук изтласква кислорода от дробовете му. Иначе няма температура - на пипане челото му е съвсем нормално. Вечерта започва да наднича през прозореца, но не смея да си тръгна заради неизречения страх, че ще го оставя и ще умре сам.
Все пак си тръгвам и обещавам утре да му донеса книга на Тери Пратчет, тъй като не се оправяме с телевизора. Цъкам всички възможни копчета на двете дистанционни в продължение на 10 минути, като от черен - екранът става сив и после обратно черен, но образ не се появява.
"Ами, опитах се", казвам.
"Да, да, ефектът е поразителен", отговаря и се засмива, но смехът му е пометен от дълбока кашлица. Това не е забележка, а шега, затова се засмивам и аз.
Оставям в шкафчето до леглото кроасани, шоколад, мокри кърпички, тоалетна хартия, сок от банан, и вода, след което го завивам и си тръгвам.
***
Понякога, в особено горещите дни на лятото, Влади прави пъпеш с джин. Разрязва пъпеша на две, издълбава половинките и ги пълни с джин и лед. Пием със сламка, след което остъргваме с лъжица плода, напоен с алкохол, и леко пияни, отиваме да се изкъпем в морето.
Той го нарича "големият син аспирин". Нищо че май никога не сме го виждали "синьо". Синьото е за рекламите и за мечтателите. Ние живеем истински, нашето море е черно.
Махмурлукът се лекува с море, любовната мъка и тревожността - също. Всичко се лекува с море.
На бюрото ми стои една рамкирана, много обикновена снимка: Влади е в гръб, по гащи или бански, с бяла кърпа на главата и синя въдица, чиято плувка се рее върху зеленото огледало на реката. До него баща ми, също по гащи или бански, с нахлупена дънкова рибарска шапка, се е обърнал към мен. Аз съм седнала между двамата на един сгъваем стол и съм подпряла главата си на ръцете, по анцуг и жълт потник, с отегчена физиономия и наметната шарена риза. Зад нас се виждат папури и друга блатна растителност: предимно обикновена тръстика и жабешка водянка.
***
На другия ден отивам до Фантастико и купувам филе от сьомга и лаврак, след което за първи път в живота си приготвям рибена чорба.
Сварявам рибата с една лъжица сол, прецеждам бульона през ситна цедка и накъсвам омекналото филе на парчета. След това почиствам морковите, картофите и целината (с известно неудобство взимам селъри) и нарязвам всичко на кубчета. Почиствам лука, нарязвам го на ситно с поизтъпения ми нож и добавям зеленчуците към прецедения бульон и връщам тенджерата на котлона. Мятам и една връзка пресен девисил.
***
Веднъж, в един предишен живот, като съвсем млад шофьор, много исках да отида от нашия къмпинг до Созопол с приятели. Помолих баща ми да ми даде неговото Ауди 80 за тази цел и логичният му отговор беше "не".
"Тогава", казах, "може ли да отидем до Корал, ей го къде е.". Кой знае защо, той се съгласява. Някак запалвам колата, която е със смукач, и с двама приятели тръгваме, разбира се, към Созопол.
На другата сутрин с М. плуем на плажа и си правим селфита, когато се появява Влади - тъмна пиратска сянка, която с приближаването си от дюната към нас става все по-голяма и по-голяма. Нощта ни все по-осезаемо и осезаемо нахлува в деня.
"Цвети, по-добре да се прибираш към палатките, защото от полицията се обадиха на баща ти, че снощи си ударила колата на някакъв паркинг в Созопол".
Час по-късно пътуваме тримата към Созопол. Баща ми шофира, аз седя до него, прегърбена от срам, а Влади е на задната седалка: мълчаливо разпръсква спокойствие и досущ звероукротител уталожва хищното напрежение в летния въздух.
***
Въздухът в стаята в белодробната болница не може да се нарече летен, но лекият аромат на девисил от супата вкарва щрих от онова лято.
Слагам я на шкафчето до леглото и вадя лъжица и салфетка. Той продължава да диша трудно, но като че ли е малко по-добре. Обещава ми, че ще хапне.
Малко по-късно следобед съм в Борисовата градина и телефонът ми звъни. Влади го наричаше "тутурутката". Така и не си взе смартфон: смартфоните принадлежат на едно друго време, което не е неговото. С радост чувам заглъхалния му, дрезгав глас, който ме уведомява, че рибената чорба не е лоша, но защо, по дяволите, е толкова безсолна. Все пак, изял я почти цялата.
Толкова е хубаво: хората, които ядат, не умират.
Обещавам, че другият път ще сложа повече сол. Може би и малко пот. Все пак, все още се уча.
На следващата сутрин тутурутката ми звъни отново. Намерили са го заспал завинаги по някое време през нощта, с "Нация" на Тери Пратчет върху него. Капитанът на моето Черноморие е потънал заедно с кораба си - а заедно с него е потънала и най-величествената рибена чорба. Кръгът се е затворил.
***
Две седмици по-късно баща ми има рожден ден. Така ми се иска поради някаква причина да е решил да зареже за няколко дена семейството и с Влади да са отишли да направят един подранил къмпинг.
Да са тръгнали на 5 април и след няколко часа по магистралата да са стигнали на 20 юли привечер. Да са ги понахапали комарите, да им е замирисало на море и на река, и на миди и на пушек, да им е станало малко студено, да са опънали с пуфтене и пъшкане по една палатка и да са отишли изпотени да се изкъпят в морето. В хладното, в черното, в нашето море. В "големият, син аспирин".
И утре сутринта да станат, да минат през баните, баща ми да седне в кръчмата с един спортен вестник и едно кафе, Влади да си направи един чай от дива мента, и да тръгнат към реката. И да им е топло, и да им е светло, и да кълве, и да поизгорят на слънцето, и да хванат по един пълен живарник кефали. Да изиграят една табла, да се позастъмва, да го изпекат тоя кефал, да си вземе баща ми едно Бургаско, а Влади - един коктейл "Резеда" и да се сгушат в продънените столове с по една цигара, която не се зарежда в контакта. Да погледат звездите.
И да се окаже, че те са сред звездите и като гледат нагоре - виждат надолу - и там да ни видят. И аз да ги видя, и да честитя на тати рождения ден и да го прегърна, да ги прегърна и двамата.
И да се посмеем облекчени какви гадости сме сънували: какви шибани болници, какви гнусни уринатори, какви системи и лекари с бели престилки и изсечени, сиви лица и какви черни гробове и разплакани хора и дървени ковчези.
И да си кажем "Айде, честита нова година, доживяхме и тая", нищо, че при тях е юли, а при нас е април.
Така ми се иска да е така. И вярвам, че по някакъв начин - е точно така. Ароматът на девисил и рибена чорба, които ме връщат при тях, го доказва.
ВОДКА FINLANDIA ГОВОРИ НА НОВОТО ПОКОЛЕНИЕ С НОВА ЯРКА КАМПАНИЯ
Re-Shape: Храната в наша полза
Теодор Петров и вкусът на бъдещето
. 
.