Ще си позволя да направя едно ревю извън това на Ани Коджаиванова, което изглежда като написано преди самата вечеря...

Ястията, които се представиха се разминаваха от очакванията при прочита на менюто. И докато за първите две реалността надмина очакванията, то за вторите две това не бе така.

Подборът на вината беше ОК, с тази разлика че бих ги подредил по друг начин. По принцип би трябвало да се започне с не толкова впечатляващо вино и да се завърши със „звездата“. Проблемът е че „звездата“ за мен бе първото – бялото Совиньон Блан [...]

Read the full comment (2014), което веднага разпознах, че е от Марлборо, Нова Зеландия. Изключително! Розето беше прилично, но летвата беше много високо вдигната и се усещаше някакси постно. Аз лично бих го поднесъл първо още с брандадата, а не в стереотипния ред бяло, розе, червено. Червеното (2013) на същата новозеландска изба беше много добро, но се усещаше, че не е успяло още да развие потенциала си. Трябват му още минимум три години отлежаване според мен. Дегустационната вода беше по-скоро „или“ отколкото „и“, т.к. след избор на газирана или не вода си иставаш с бутилката и не можеше на практика да опиташ от двете.

И така да се върна на ястията. За първите две нямам никакви забележки, т.к. надминаха очакванията ми. Единствено имам малко по-различна представа за това що е брандада, защото поднесеното е по-скоро бульон с рибено кюфте.

Основното ястие беше тотално сбъркано. Или поне това, което получих в чинията си. Сувид означава готвено на ниска (точно определена) температура във вакуум с цел запазване на сочността и добро проникване на подправките в месото. Според това, което видях заготовките дойдоха във вакуумирани в пликове и след това ги метнаха за довършване на плоча. Моето и на съпругата ми парчета магре обаче се оказаха сухи, твърди и безвкусни, а ножовете (не бяха стек-ножове) неадекватни. Последващите по другите маси поне изглеждаха малко по-добре. Въможните обяснения за мен са: неправилно изпълнена техника сувид; лош контрол при довършването на плочата; некачествено месо, което както и да сготвиш все не става; комбинация от всичко. Така нареченото „гаспачо“ беше просто пюре от зеле. Към него имаше и намачкан грах определено пресолен, както и грудкови зеленчуци явно готвени едновременно, защото някои бяха разварени, а други останали твърде ал денте, но поне отделно от цвеклото. Ако магрето беше направено добре, гарнитурата можеше да се прескочи, но с това ястието беше определено разочароващо.

Десертът кокосова панакота също беше разочароващ. Доста добра идея да се ползва кокосово мляко, вместо животинска сметана, но изпълнението не беше на ниво. По принцип панакотата се прави с мляко и сметана, докато в случая беше ползвано само кокосово мляко с обяснението, че маслеността му е като на животинската сметана. Да ме прощава шеф Николай Петров, но има огромна разлика в готвенето с кокосово мляко и кокосова сметана и ако беше изпробвал предварително варианти, то щеше да ползва и сметана. Панакотата се беше получила „тънка“ дотолкова, че на дъното на формичките имаше прозрачен слой желатин, който при сервиране се оказва най-отгоре и не изглежда никак добре. Кокосовото мляко има този ефект да се отделя сметаната, когато е оставено при ниска температура. Мисля, че с малко повече техника и при ползване на сметана това можеше да се избегне. Като капак на всичко вкусът беше посредствен.

Като цяло ако градацията в качеството и възприемането на ястията и виното бяха във възходящ ред, то нямаше да остана с чак толкова смесени чувства от вечерята. Идеите на шеф Петров са добри и заслужават внимание и развитие.

Така или иначе в крайна сметка се забавлявахме много и беше интересно. Още веднъж се убедих, че между това да готвиш вкъщи и в ресторант има огромна разлика и не искам да си го причиня. Така че си оставам домашен готвач любител за семейство, близки и приятели. Казвам го защото ми се струва, че на шеф Николай Петров му изиграха лоша шега подборът на готвачи с него и изпълнените от тях негови идеи.

@)----,--'--