С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Регистрация

Списание

Париж на един български бохем

Албена Шкодрова
04 Ноември 2008, 16:23
Share Tweet Pin it Share

Начинът, по който живееш, е арт послание, смята той, и в живописния дневник  на паметта си колекционира човешки образци. След два месеца в Cité des Arts, Париж, сега той има нова галерия от лица, места и идеи - портрет на френската столица такава, каквато я вижда един български художник.

След няколко години сред алтернативната артистична общност на Ню Йорк в Трайбека и няколко в София Дойчин Русев се оказа в Париж. От ателието си в Cité des Arts на Сена, в съседство до кабинет за оперни репетиции, той се зае да изследва града, който век по-рано е бил център на епохата на "Живия Монпарнас". Стилът на живот от времето на Тулуз Лотрек, Гоген и Пикасо отдавна е затворена глава, смъртта му - запечатана с внушителното монпарнаско гробище. И все пак съвсем подобно на родения във Видин Паскин преди 103 години, Дойчин Русев се оказа завъртян от недостижимата елегантност на града.
"Тук има нещо, което го няма никъде по света - хората живеят със стил, и той като че не е добит на всяка цена. И в Ню Йорк е шик, но този шик е истеричен. Тук е някак естествен, извиращ от историята."
Носен из чудните парижки коридори между реалността и въображението, Дойчин прекара единия от месеците си сред образите на великите майстори в музеите, и употреби втория, за да създаде своя собствена галерия от такива.

Места

Cité des Arts, свойски наричано от българите Ситето, е място, където много български художници са се озовавали за различни периоди от време през последните 15 години. Модерна постройка в съседство до кметството, семплите й стаи са мислени да оставят място за въображението: бели стени, големи прозорци. От друга страна, през тези така големи прозорци жизнерадостно нахлува Париж и ако не си свикнал с това, в стаята няма място за нищо, освен да си вържеш шалчето и да затвориш вратата след себе си, за да се потопиш с няколко крачки в цветния водовъртеж на улиците.
Многократно прочетен и видян през картини, филми, а днес и на милиарди снимки из интернет, Париж като че е място, което човек познава дори никога да не е стъпвал там. Да намериш скрито място в него изглежда невъзможно. Но всъщност - поне що се отнася до лични открития, можеш да се натъкваш на такива през цялото време. За Дойчин кладенецът на този тип находки е "Маре" - кварталът зад Cité des Arts, между центъра Бобур и Бастилията. Модерен, аристократичен и артистичен, по малките му улици се редуват бутици и кафенета, и седейки в тях, човек може да стане свидетел на интересни сцени почти през цялото време. В района живеят две големи общности - гей и на ортодоксалните евреи. В пиковите часове цели върволици мъже, облечени в традиционните черни мантии и с кипи, от които се вият рижи къдрици, пресичат пътя си с други мъже, загърнати в пера и на обувки на токове.
Към този контраст са добавени пъстрите и елегантни витрини на млади дизайнери, много от които продават тук дръзките си дрехи на цени, малко над тези в магазините с фабрична мода, и значително под тези на места като Шан-з-елизе. Самите дизайнери се случва да висят в магазините и "с удоволствие да говорят за работата си", казва Дойчин. През последния месец той е прекарал часове из техните бутици, а също и в магазина за африкански артефакти. "Ето този магазин е направо невероятен. Като галерия е! Винаги ме заковава, като минавам покрай витрините му."
По обратния път към Cité кафенетата зад музея "Пикасо" са едно от любимите му места за брънч с кроасан и ноазет - характерното парижко еспресо с капка мляко. Едно от предимствата на това да се шляеш два месеца из Париж с единствената цел да се запознаеш с града е, че можеш да си позволиш позабравени в България удоволствия.
"Сядаш на пейка в някоя от градинките и гледаш как дузина градинари оглеждат всяко стръкче растителност, преценявайки какво да направят с него. Повечето от тези малки зелени площи са направо антични, както и сградите в района. Както навсякъде в центъра на Париж, вървиш през история - площадът на Бастилията, къщата на Виктор Юго,  мястото, където е живял Ришельо."
Ако вървиш на юг от музея Пикасо, минаваш покрай музея Карнавалет и стигаш до един кладенец на спокойствието  - Place du Marché Ste-Catherine. Отлично място да посетиш половин час на пейката и да наблюдаваш как парижани минават, разхождайки кучетата си. Или да обядваш - класиката сред бистрата е Le Marché. Тук, където, по обичайния парижки маниер, изборът е между няколко ястия, изписани с тебешир на дъската пред ресторанта. "Всички са вкусни, но се говори, че най-добър е заекът с мащерка", отбелязва Дойчин. Той самият не може да направи сравнение, защото никога не се е отклонявал от тази препоръка.
Докато обядваме (със заек с мащерка), през площада преминават клошар с пънк прическа, човек с куче, и после един с две кучета, който влиза в бистрото заедно с животните. Миг по-късно от там се разнася бесен лай, но минават още поне пет минути на хаос и шум, преди човекът, с невъзмутимо лице, да изведе зверовете.
На 50 метра от тук е магазинчето за абсент. Дойчин наблюдава живота вътре само през витрината, защото за разлика от преди, в наше време абсентът е ценност, която човек не може да си купи току така. "Само една нощ да ме пуснат вътре!"
През прозореца се виждат високите стъклени чаши на столчета и решетестите лъжици, върху които при автентичната церемония за наливане на абсент се слага бучка захар, и през нея се налива студена вода, която помага да се утаят някои неприятни съставки на питието. Това е така нареченият ефект louche, който, твърди се, е бил добре познат на мнозина френски интелектуалци в началото на миналия век.
Така е било и с La Rotonda, едно от емблематичните монпарнаски заведения, в които се е събирал интелектуалният свят между двете световни войни. То е сравнително далече от La Cité, но за Дойчин е важно място - жив паметник на един от най-блестящите епизоди на европейското изкуство. По салфетките на бистрото, в което изглежда обядват единствено парижани, са подписите на някои от постоянните посетители тук - сред имената на Паскин и Модилиани се вижда и това на Троцки, който е живеел в района. Руските революционери са били толкова многобройни тук, че царистката полиция е имала специален клон в Париж, за да ги следи.
Монпарнас е останал мястото на мнозина интелектуалци. Ако през 20-те години на миналия век
с тях са били наводнени масите на La Rotonda, Select, Coupole, Dôme, сега много от тях са на 500 м от тук - в монпарнаските гробища. От Йожен Йонеско и Маргьорит Дюрас, до Сезар и Тристан Цара, тук за името на всеки гроб има страница в енциклопедиите - пореден пример как в Париж историята живее заедно със съвремието.

Лица

Клошарите. "Никога не съм виждал клошар да чете книга! Тук обаче видях. Мнозина. Тукашните клошари са заможни хора! Ходят където ходят, вечер се събират при Сена и едни от тях си имат там, под един мост, кухничка. Етажерка, съдове - всичко."
Един от тези клошари е философ. Има собствено учение и личен флаг - бял, със зелена ябълка. Преминава по улиците на Париж, бутайки количка с книги, върху която се вее знамето му, и на висок глас проповядва философията си.
"Онзи ден станах свидетел на смешна сцена. Пред Ситето си беше легнал един клошар, завил се и си оставил на перилата по-нагоре бутилка кока-кола. А пред вратата се бяха събрали колеги и говореха на висок глас. Явно доста се развикаха точно като минавах, защото клошарят се надигна, погледна ги възмутено - "как може да вдигате толкова шум посред нощ?!", и си пийна от колата, за да се поуспокои. После пак си легна и ядосано се зави през глава."

Уличните музиканти. "Докато имаше плаж на Сена, една двойка идваше да свири. Бутаха едно старо пиано, без гръб, без страни, останала беше само клавиатурата с чукчетата и педалите. И едно барабанче.
Тикаха пианото по пясъка, докато стигаха до мястото, където идваха почти всяка вечер. Спираха, и около тях започваха да се събират хора, а те им раздаваха песнопойки. Вътре - стари френски шансони, номерирани.
Хората взимаха песнопойките, и чакаха. Щом музикантите бяха готови, един от тях се провикваше: "Номер осем!" Всички разлистваха, отваряха на номер осем и запяваха. Ти представяш ли си тълпата в България да се спре, за да пее български песни? Хората обичат миналото си тук."

Кметът. Това е човек със замах. Когато дойдох, няколко пъти прекарах известно време около езерцето пред кметството, с малка горичка около него. Преди няколко дни минавам - няма го езерото, няма я гората. Площадът - гол, заграден, и камиони пристигат да струпват на него части за някаква нова природна инсталация.
И с плажа на Сена беше така. Шезлонги, чадъри, палми, и трикилометрова пясъчна ивица, достатъчно дълбока, за да се играе петанг. И един ден - нито следа от Paris plagе!

Туристите. Тук вникнах в това каква пандемия е този феномен. Не бях виждал такъв Вавилон. Особено в Лувъра. Влачи се една тълпа, като през тунелите на метрото, от една "известна" картина до друга и изобщо не гледа платната наоколо. Те не са там да видят, а да се снимат. Един парад, който не гледа, а снима на бърз кадър до безкрай.
В музея на Роден една японка прави муцуни и се снима сама. В Лувъра европеец с едната ръка държи "Шифъра на Леонардо", с другата - мобилен телефон, обяснява на някого, че е стигнал където трябва, пред нужната картина.
Изкуството е станало обект на масовата култура, табутата на уважението са паднали. От една страна тази достъпност не е лоша, но от друга, някак така става, че не остава място за хората, които наистина се интересуват. Трябва да си пробиваш път с лакти до първа линия, но не между ценители, а между хора, които държат да кажат, че са били тук.
След като известно време погледах този панаир, започна да ми се струва, че образите на картините се надсмиват над тълпата. Забавното е, че Мона Лиза, с която май най-много е злоупотребявано, е самата икона на сарказма.

Идеи и вещи

В сряда следобед, докато се върти из Маре, Дойчин си запълва времето с мерене на шапки. Не си купува. "Искам вече да си ходя. В Париж малко се чувствам като дете, което вече два месеца е в Лунапарка, а няма паричка за въртележката." Носталгичните нотки доминират разходката, в която постоянно изплува миналото - по-близко, и по-далечно.
"Не съм виждал пумпали от детството си!", казва Дойчин, като спира пред една витрина с шарени дървени играчки. Играчките от преди толкова години... "Много  станаха. Давам си сметка за това, като видя, как играчки точно като моите, които още се валят някъде по тавана, тук струват от 500 евро нагоре. Антики!"
Да, ето, те можеха да са възможност човек да се повози на парижката въртележка, ако Дойчин си ги беше донесъл .
"Ходих на "бълхата", казва той. Има предвид вехтошарския пазар, едно от най-забавните места във всеки голям европейски град. "Там едни парижанки продават - наредили на закачалки стари дрехи, седят с шапките си на столове на слънце и четат вестници."
"Минавам покрай една и се спирам, защото е безопасно - няма мъжки дрехи. Докато разглеждам, тя скача от стола - "Бонжур, мосю! Да ви предложа нещо?" И вади едно  сако - Шанел от 60-те, синьо и бяло на райе, със златни копчета. Страшно!"
"Колко струва, питам аз. 400 евро. Абсурд! Аз имам само 40 в портфейла (ама и аз съм подготвен, знам как се пазарува на пазара на бълхата!). Нищо, нищо, премерете го. Меря - то ми таман. Нищо вече не мога да кажа. Отварям си портмонето, и показвам - гледайте, имам само 40 евро."
"И тя, направо невероятно - протяга се, и ги вади отвътре! Казва - още дай! Още, много е евтино така! Нямам, казвам. Е как нямаш, и ми сочи където стоят стотинките. Отварям - там още едно евро и центове някакви. Тя грабва еврото. И казва - а тези тук? - и ми сочи стотинките. Ама трябват ми пари за метрото да се прибера, й казвам аз. А бе, дай още малко, и тя бърка в портмонето ми и брои стотинките - още към евро. Все едно не ти стигат за метрото, и ги взима. (Билетът е 1,60 евро!)"
40 евро може да са много пари за едно старо сако, но и историята струва пари. И в Париж го знаят.
"Казвам ти, тук уважават миналото! Виж как запазват и стъклописите по витрините  - магазин за мода, а отгоре табелата Boulangerie седи от края на 19 век, направена с характерната за тогава техника - боята се е нанасяла направо върху стъклото, и се е лепял златен варак за буквите."
Ако може да се изрази с думи усещането, което дава Париж, то май е жизнерадостна меланхолия. Въртележката, която често е и въртележка на историята и времето, се върти; плажове, гори, и езера се появяват и изчезват; хора застават на сцената, за да кажат няколко думи, и оставят след себе си всички онези материални и нематериални неща, които съставят града. А ти, с ръце в джобовете - празни или пълни, няма значение - имаш малко време да погледаш и да разбереш, или пък да не разбереш, защо всичко се върти и изменя.



Местата на Дойчин Русев

Ресторант Le Marché. 2 Place du Marché Ste-Catherine, 01 42 773488, Marais, спирка на метрото St-Paul St-Louis
Кафенетата из пасажите зад Musée de la Curiosité на пресечката на Rue St Paul и Rue des Lions St Paul, спирка на метрото St-Paul St-Louis
Етиопският магазин Kosi Art, Objets d'art d'Abyssinie, d'Erythrée, d'Ethiopie & d'ailleurs. 48 Rue des Archives, спирка на метрото Rambuteau
Музеят Пикасо, 5 Rue de Thorigny, Hôtel Salé, спирка на метрото St-Paul St-Louis
Ла Ротонда - Бул. "Монпарнас" 105, спирка на метрото Vavin
"Бълхата"
Магазинчето за абсент Vert d'Absinthe, 11 Rue d'Ormesson, спирка на метрото St-Paul St-Louis
Гробищата на Монпарнас са южно от бул. Еdgar-Quinet

 

Share Tweet Pin it Share
Ключови думи:  бохем, изкуство, Париж, художник

Най-четени статии // за Септември

Реклама »