Мороженое - едно време нямаше човек, върнал се от Съюза, да не каже: "Ама пък си отядох на чуден сладолед." Да, по някаква причина руснаците имаха и продължават да имат невероятно разнообразие от добър сладолед. Аз лично си го обяснявам с изобилието от добро прясно мляко и сметана.

Та дори и днес бабушките продават прекрасна наливна (насипна) сметана с най-различна масленост не само по пазарите, ами и по ъглите на московските улици. Така че вероятно става въпрос за добре развита култура на млякото и млечните продукти. И до ден днешен ще видите руснаци на всякакви възрасти да ръфат с бърза наслада, докато препускат по улиците на огромния град, някой от безбройните видове сладолед в опаковка. На особена почит е така нареченият пломбир - сметанова тухличка от сладолед между две тънки вафлени кори.

Някои места, традиции и абсурди не се променят с десетилетия. Точно преди 25 години жителите на кубинската столица умираха да ядат сладолед в La Copelia - огромна открита градина за сладолед в центъра на града, истински хит сред всички habaneros. Пред входовете на "Копелия" винаги се точеха страховито дълги, но много стройни опашки от чакащи за сладолед. Не знам, часовете, прекарани на опашката, може би утрояваха удоволствието от една бавно изядена ensalada de helado - по една топка от много видове сладолед, натрупани безразборно в огромна метална купа и залети с някакъв сос - шоколадов, ментов или друг. Между другото сладоледите бяха великолепни.

В Куба също има качествено прясно мляко в изобилие. Да не говорим пък, че там Господ е дал всякакви плодове. На тях и досега им е по-лесно да използват истински пресни съставки, отколкото да внасят разни на прах, сушени, консерванти и други. И приготвяха действително вкусни сладоледи в неизчерпаемо разнообразие: млечен с мента и парченца пресен ананас, кокосов с шоколад, сметанов-ягодов или шоколадов с орехи и какви ли още не. Чакаш цяла вечност, но накрая получаваш приказно удоволствие за небцето и душата. От днешната ни позиция това изживяване изглежда абсурдно. Но скоро попаднах на материал в интернет от испански журналист, който разказваше за неотдавнашното си изумление от La Copelia. Кубинците все така си чакали на километрични опашки, но за чужденците опашка нямало. Като се озовал вътре, той, като испаноговорящ, минал за кубинец. В онзи момент предлагали само три вида сладолед (те ги наричат вкусове), но пък пет топки от ледената вкуснотия стрували 25 цента. А и трите вкуса: ягодов, сметанов и шоколадов били фантастични, също както преди 25 години.

Неотдавна италианците направиха 52-минутен документален филм за сладоледа. Той се казва "Сладоледът, една страст без време" (Gelato, una passione senza tempo). В това пътешествие през времето авторите минават не само през Италия, а и през цяла Европа, чак до Америка. Наред със сериозно обяснение за това какво се крие зад думата "сладолед" документалната лента запознава зрителите и с любопитни факти като кога е било опасно да се яде сладолед или кога Волтер го опитал. Сладоледът идентифицира италианците по цял свят също както пицата и пастата.

Филмът разказва историята на вкусното ледено изкушение и неговата еволюция. Баща ми, който беше ходил няколко пъти в Италия, разказваше чудеса за техния сладолед. Сега, разбира се, не ми се вижда "извънземен". Но тогава една от детските ми мечти беше да опитам онази невероятна ледена вкуснотия на италианците. Тази е една от сбъднатите ми мечти. Прекосявахме Северна Италия с кола. Бях на 13 години и страшно се примолих да се отбием на брега на Лаго ди Гарда. И там в едно градче като от сънищата, казва се Сирмионе, на една типична улична сладоледаджийница, получих първите си две топки италиански сладолед - лешников и шоколадов. Духаше вятър и езерото се диплеше във вълнички. А сладоледът беше божествен.

Миналата година в една много семпла кръчма на село Емона внезапно се появи от онзи млечен сладолед, дето някои го помним от детството си. Кремообразен млечен сладолед с типичен вкус на истинско мляко и гладка, плътна, но лека текстура. С една дума - вкусен. Появи се в същите баки, отвътре метални, отвън пластмасови. И честна дума, децата, които иначе с дни не се сещаха за сладолед, след като опитаха веднъж, ходеха с подготвени стотинки по 3-4 пъти на ден да си купуват. Вкусът си заслужаваше. Този на цвят беше бледожълт и точно като едновремешния, който, помня, продаваха винаги на входа на старата зоологическа градина.