С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Регистрация

Списание

Паисий, пищовите, джолана

Албена Шкодрова
01 Декември 2008, 15:23
Share Tweet Pin it Share

"Хей, вие там! Говорите ли български" - черният силует на здрав мъж с ръце в джобовете изниква в тъмнината, докато излизаме от сянката на часовниковата кула. Мракът и тишината се сгъстяват и започват да бият в ушите ни гъсто и лепкаво. От другия край на площада, смръщил вежди, между няколко вертикални къса камък чернее Паисий. Няма мърдане.

"Последвайте ме. Ще ви заведа в къщата на касапите", казва мъжът, вече на английски, и с жест, нетърпящ възражение, ни подканва да вървим с него. "Цените са ниски и има музика", добавя той, сякаш това е някакво утешение. После, посочвайки фотоапаратите ни, добавя: "Ако искате, да си взема пищовите?"

Бързо започваме да въртим глави и да разглобяваме обективите, докато подтичваме покрай високия зид по уличка, на която две лампи светят точно колкото да подчертаят непрогледната тъмнина. Петдесет метра по-навътре спираме пред масивна дървена врата. Мъжът се обръща към нас и за последен път ни поглежда: "Значи не искате пищовите?" След това дръпва вратата и ни заливат светлина, музика и миризма на готвено. Над нас като в забавен кадър просветва неонов надпис: "Касапинова къща".

Да се нахраниш в Банско си е приключение.

Всичко започва от този ресторант, един от шестте най-известни в града, и ни води през тежки южнобългарски преживявания, в които месото е с гарнитура от малки месца, киселото зеле се яде целогодишно, а сред специалитетите са кървавица, старец, агнешка глава в телешко шкембе и свинско краче, пълнено с бекон.
Банската кухня определено не е лишена от чар, особено ако човек е брулен осем часа от леден вятър по ски-пистите на Пирин, уморен е като куче и единственото, което иска, е да припадне от преяждане с гореща сланина пред някоя камина. Въпреки че може би са малко българите, които одобряват мъчителната метаморфоза на това някога сънливо градче в масов курорт,  много от нас продължават да ходят там, за да карат ски. И механите си остават по-светлата страна на прекараните в Банско дни.
Обикаляме шест от тях, в които е най-вероятно да попаднете по някаква причина - заради по-шумната им реклама или заради старата им или нова популярност.

В "Касапиновата къща",

където е възможно да се озовете при същите обстоятелства, при които и ние, се оказваме заобиколени от няколко групи вечерящи, само едни от които са българи. Останалите, във време извън сезона, изглежда, са живеещи наоколо англичани.

Поръчваме бански сач, домашни кървавица, лютеница и кьопоолу и чомлек само за да установим, че най-добрата страна на заведението е много дружелюбното обслужване. Сачът, който трябва да е от три вида месо, е сервиран ефектно върху голяма дървена дъска, заедно с печурки, запечени със сирене, и две половинки от лукова глава, напълнени със сух спирт. След кратък момент на паника, в който се опитваме да предотвратим огънят да се разпростре върху покривката, се съсредоточаваме върху месото. Сервирано е върху височка подложка от нарязано сурово зеле, съвсем като в китайски ресторант. Но по-лошото е, че късовете са смесили своята идентичност. Гъбите се оказват приятна компенсация. Лютеницата е като от по-евтините в буркани, кьопоолуто е малко по-близо до автентичния оригинал. Джоланът в чомлека явно е варен достатъчно дълго, защото е сочен и мек, но останалите съставки, които да го превърнат в овкусено ястие, не достигат и усещането е като че ядеш къс сварено във вода месо. Изобщо не е лют и чесънът едва се долавя.

Наистина добро се оказва цеденото мляко със сладко от боровинки -  гъстотата и киселинността на млякото са добри и се съчетават приятно със сладкото.

Следващият ни избор пада върху

"Дядо Пене",

една от най-старите и известни механи на Банско, където продължават да готвят голяма част от традиционните зеленчукови пюрета и туршии, а и някои от колбасите, в ресторанта. Провираме се през меморабилиите във вид на стари снимки, хлопатари и парчета странно огънало се дърво към градината, където успяваме да седнем въпреки краткотрайната съпротива на сервитьорите - зимата почти е дошла и никой не иска да седи навън освен нас.

Поръчваме комитски пиперки, кьопоолу, кървавица, кебапчета и кюфтета, а също и две пърленки от домашно приготвяните според уверенията на обслужващия персонал.
Ресторантът е в къща, която датира от 1820 г., и е толкова автентичен, колкото е възможно една банска механа да е.

Докато седим в двора и наблюдаваме оскъдните лъчи на слънцето бързо да пълзят по фасадата на къщата, дочуваме откъм кухнята кратка разправия. "Какви са тези комитски пиперки, бе", казва мъжки глас. "Онези бе, дето... " обясненията на женския заглъхват в шума на тенджерите по печката. "Е как да ги сготвя тея пиперки", отново се разнася глас малко по-късно.

Леко притеснени от това неочаквано надникване в кухнята на "Дядо Пене", се успокояваме да получим отлично кьопоолу и превъзходен хляб. Според сервитьорката през октомври в дворовете зад ресторантската градина са изпечени над три тона чушки.

Още по-забележителна се оказва кървавицата. За разлика от на много други места в тази не преобладават късчетата месо, а кръвта. Подправките също са повече, облагородявайки вкуса, и доближавайки го до прилепския шарден и дори далечно до френския boudain noir.

Комитските пиперки - пълнени с домати, бекон и бяло сирене и запържени, не се оказват особено добри - нищо чудно, като се има предвид, че готвачът сигурно ги прави за втори път в живота си. Обаче всичко останало е на ниво. Кебапчетата и кюфтетата не са местно производство, но се купуват от месокомбинат във Велинград и се твърди, че в тях има единствено месо. Вкусът им е доста добър.

Киселото мляко с домашно сладко от боровинки тук се оказва по-натурално на вкус, макар и по-малко шлифовано. В баницата с локум - друг типичен местен десерт,  дори откриваме елемент на творчество във вид на парченца захаросани лимонови корички, редуващи се с кубчетата локум.

След като чуваме поне от три места мнението, че най-добрият ресторант на Банско всъщност е в Добринище, се насочваме натам, към известната

"Македонска кръчма"

Десетина километра на юг от Банско, Добринище няма и помен от някаква забележителна архитектура, но основното му предимство е, че още не е поразено от свръхзастрояване.

Ресторантът, в единия край на централния площад, е в просторна, реставрирана къща и също има приятна градина, обитавана от пет винаги гладни и трескави котки.

От предястията се уверяваме в добрите качества на качамака със сирене, на катъка с парченца печена чушка, и особено на домашните варени картофки, които са поръсени обилно със ситно накълцан праз и полети с оцет, в който са накиснати чесън и люти чушки.

От месата избираме сменка (нещо като бекон, но с много месо, препечен на скарата, и пристигащ във вид на огромна порция върху дървена дъска) и кървавица, която не отстъпва по нищо на тази в "Дядо Пене". Даже може да се каже, че се оказва най-хубавата, която пробваме изобщо. Не успяваме веднага да разпознаем подправката, която е леко сладка и далечно напомня лайка или липа. Оказва се, че е джоджен, но горски.

Докато се опитваме да се оправим из доста обширното меню, кръвта ни се смръзва за пореден път в Банско - този път от надписа "Grilled kid made to order" ("Дете на грил, приготвяно по поръчка"). Престъплението се изяснява като езикова грешка, когато разчитаме българската версия - "Печено яре по поръчка".

Като цяло се разминаваме без убийство и сравнително евтино - порцията сменка, която е месо за двама, струва 11 лева, а цялата сметка за обяд е под 40 лева.
Обратно в Банско, решаваме да пробваме

"Молерите",

една от най-шумно саморекламиращите се механи, която заварваме пълна почти до невъзможност човек да си намери маса. Задимена и шумна обаче, тя се оказва и с най-небрежно сготвената храна. Видимото старание и ловкост на сервитьорите не успяват да компенсират невъзможно малкото количество бански старец, неподправените с каквото и да е печени чушки, които според менюто трябва да са с чесън, и "домашния" хляб, който дори далечно не напомня за домашен, и отгоре на всичкото пристига почти с десерта.

Прясното сирене напомня продаваното напоследък "свежо" сирене в магазините, поръсено е с няколко капки зехтин и черен пипер. Трите вида месо в катиното мезе са загубени в леко лютия доматен сос с лук и гъби, и изобщо ястията са в минимално количество и далече под нивото на добрите механи в Банско.

И точно когато си мислим, че вече сме опитали най-лошото от "Молерите", пристигат палачинките, обявени в менюто като авторски на шеф-готвача - студени, и удавени в карамелен сос с вкуса на тези от пластмасовите бутилки, които вървят към сладоледите по улиците.

След неприятната вечеря в "Молерите" решаваме да се насочим към един от по-"бутиковите" ресторанти на Банско -

"Баряковата механа"

За него също от няколко места сме чули добри отзиви, и посещението ни не само не ни разочарова, но и ни добавя в списъка на почитателите.

Освен че обслужването е топло и с много грижа, всичко в ресторанта говори за внимание към детайла и уважение към храната и клиентите. Всички маси около кръглата камина, отворена на 270 градуса, са заети от хора, дошли да ядат, а не да пият и пеят. Тук вниманието на всички - и клиенти, и собственици, като че е насочено към едно и също нещо - удоволствието от доброто хранене.

Носят ни по порция риба тон, комплимент от заведението, още преди да си поръчаме отлична, истинска домашна лютеница и току-що изваден от фурната бял хляб с хрупкава коричка.

Сред месата пробваме кървавица, която се оказва горе-долу на нивото на тази в "Македонска кръчма", може би една идея по-малко ароматна. Опитваме и пълненото свинско краче, в което плънката е от късчета месо и бекон, а кожичката е препечена и хрупкава и прави по-богат вкуса.

Капамата се оказва също много вкусна, макар и да е леко разварена - всъщност много от местните, спазвайки най-добрите домашни традиции, биха я сготвили именно така.
И тук киселото мляко с боровинки, местният специалитет - десерт, е много прилично.

За последно си оставяме

"Мотиката",

която мнозина посочват като най-добрия ресторант в града. През цялото време докато сме в Банско, точно преди започването на сезона, се опитваме да игнорираме строежите, разкопаните пътища, празните сезонни хотели за масов туризъм и вдигащите пепел камиони. В центъра, общо взето, успяваме, по пътя към "Мотиката" обаче започваме да имаме сериозен проблем.

Нагоре по пътя към Шилигарника и хижа "Пирин" някога този ресторант беше извън Банско, в гората. Сега строителството е плъзнало толкова нагоре по хълма, че практически го заобикаля и препречва част от гледката му към върха. От недостроените блокчета го делят само две-три редици нестройни дървета.

Все пак "Мотиката" си има прекрасен двор, през който протича малка рекичка. Искаме да седнем навън, тъй като времето е слънчево и по обяд много топло, но се натъкваме на категоричен отказ. Тук за разлика от "Дядо Пене" не успяваме да преодолеем съпротивата, така че се настаняваме вътре, срещу камината.

Скоро се уверяваме, че макар и с далече от перфектното обслужване, "Мотиката" отговаря на всяка изказана похвала по отношение на добрата храна.

Тук пробваме категорично най-домашното кьопоолу, съпроводено от две парчета вкусно бяло сирене и една любопитна туршия с камби, лук, корнишони и маслини.

Кървавицата също е много добра, а катиното мезе превъзхожда това в "Молерите" с няколко класи. Най-осезаемата разлика е в соса, в който е ясно доловим дъхът на виното, а не доминират зеленчуците.

Хлябът, поръсен със сусам, също е току-що опечен и много вкусен.
Един от най-забележителните специалитети са мотишките картофи - пресни, с люспите, нарязани на кръгчета и запържени по най-добрия начин, така че да са хрупкави отвън и меки отвътре. Продуктите са внимателно подбрани и качествени.

Единствено разочарование се оказва капамата - яхния от кисело зеле, ориз, няколко вида месо и подправки. Като че не е лошо приготвена, но има вкус на не дотам прясна.

Като цяло "Мотиката" се нарежда в топ три на нашата обиколка, заедно с "Баряковата къща" и "Македонска кръчма" в Добринище. "Дядо Пене" ги следва на кратко разстояние.

Като цяло изводът ни е, че в Банско има къде да се яде доста добре. Единственият проблем е, че по-добрите заведения сервират доста еднообразна храна. Ако човек е тук само за един уикенд, това едва ли е проблем. По-неприятно е, ако трябва всяка вечер да поръчваш едно и също в продължение на седмица. От друга страна, иначе как ще запомниш Банско?

Македонска кръчма
Добринище, ул. "Георги Темелков"1
вечеря за двама без вино - между 40 и 60 лв.
тел: 0744/ 72274, 0888 792 299

Барякова механа
ул. "Велян Огнев" 3,
вечеря за двама без вино - между 50 и 70 лв.
0749/ 84482

Касапинова къща
ул. "Яне Сандански" 4,
вечеря за двама без виното - между 50 и 70 лв.
07443/ 35 00,
0889 213 337, 0898 317 555

Мотиката
ул. "Пирин",
вечеря за двама без вино - между 50 и 70 лв.
0749/ 830 67

Молерите
ул. "Глазне" 41
вечеря за двама без вино - между 50 и 70 лв.
0749/ 884 94,
0888 844 944, 0898 844 944

Дядо Пене
ул. "Ал.Буйнов" 1,
вечеря за двама без виното - между 50 и 70 лв.
0749/ 88 348, 0888 795 970

Share Tweet Pin it Share
1 Коментар
  • Anonymous
    автор
    20, 05, 15 Януари 2011, 20:05

    Бях в Банско,приказна природа,окепазена с ново строителство.Атмосферата е доста примитивна,местните хора не говорят,а крещят.Посетих механа"При дедо Пене"-къщата е уникална,но липсва подходящ персонал-имаше семейство с невъзпитано дете,всички трябваше да служаме неговите крясъци,никой не направи забележка,сервираха ни крем карамел в металната шола(като в стол),а платихме за скъп ресторант,нямаше никаква информация за историята на къщата,когато попитах сервитьора знае ли нещо повече за къщата,той ме изгледа все едно,че съм луда.Традиция,традиция и пак традиция,така се прави туризъм.Собственикът да направи брошури с история на къщата и нейните собственици

    !

Най-четени статии // за Септември

Реклама »