Бизнес: Капитал • Кариери • Бизнес • Регал • Одит
IT: Digitalk
На английски: Kapital Insights
Години наред подценявах средноевропейската кухня. Винаги съм харесвала средиземноморската храна и цял живот предпочитам риба и морски дарове, паста, домати, патладжани, маслини, зехтин... А към чешката кухня, признавам, имах силни предубеждения. В един дъждовен пражки ден преди двайсетина години търсих четири часа салата и накрая ми сервираха прозрачни резени краставица плуващи свободно в сладникаво-блудкав сос. Обаче с годините проумях, че да кажеш за една национална кухня "отвратителна е, тежка е, нищо не се яде" е, като да твърдиш, че всички французи до един са надменни и арогантни или че англичаните са студени. Петнайсет години по-късно прекарах цяла седмица в чудно красивата чешка столица и разбира се, опитах легендарните "узени коленко", "свичкова с кнедли", "дръшткова полевка", "парки" и какво ли още не. Въпреки че са малко тежички, те са изключително вкусни. Едва след тазгодишното ми юлско пътуване на кинофестивала в Карлови Вари трябва да призная, че коренно промених отношението си към чешката кулинария. От една страна, Чехия си е вече една развита европейска държава и там се усеща влиянието на кулинарната глобализация. Така че навсякъде предлагат богати свежи салати с фини заливки, а и разнообразни ястия от зеленчуци. Изобщо чешката кулинарна култура явно е на изключителна висота и с впечатляващи корени. Факт е, че буквално където и да влезеш, каквото и да си поръчаш, то е приготвено от прекрасни съставки и е изключително вкусно, без претенции за финес. Шницелът с картофено пюре и малки гарнитури - моркови, цвекло или друго, е просто вълшебен. Телешкото е крехко, а сосовете към него - неустоими. И кнедлите са чудни. В случаен ресторант в крайпътно село опитах майсторски приготвена прясна бяла риба. Местното сирене hermelin подобно на камембер, е много добро. И десертите си ги бива - все пак Чехия е била част от Австро-Унгарската империя.
На 3 октомври в Лондон за пръв път се проведе годишна дегустация на български вина, както вече "Бакхус" писа в своя 86 брой. В музея на виното Винополис 12 български компании: "Вила Любимец", "Винпром Русе", "Дамяница", "Домейн Бойар", "Домейн Менада", "Загрей", "Логодаж", "Оряховица", "Сакар", "Тера Тангра", "Тракия Естейт" и "Хан Крум", изложиха свои вина пред търговци и журналисти от Острова. Ето какво написа по повод това събитие Джансиз Робинсън, предизвиквайки противоречиви чувства в българската винена публика:
Илзе Дюпоншиил е изпълнителен директор на Dolce Far Tutto - компания за професионални консултации в ресторантьорството, а също и президент на белгийската секция на Lеаder's Club, който свързва собствениците на концептуалните ресторанти в цяла Европа. Първото й посещение у нас беше по повод официалното парти, отбелязало членството на България в престижната кулинарна организация Euro-toques. Заедно с известния белгийски шеф-готвач Рей Бенс те представиха съвместната работа на Euro-toques с Dolce Far Tutto и с Lеаder's Club, както и смисъла и целите на тези две организации. При втората си професионална визита у нас г-жа Дюпоншиил беше така любезна да отговори подробно на някои наши въпроси.
Има преживявания, които човек помни цял живот. Такъв спомен оставя посещението в един от най-добрите ресторанти в света, нюйоркския Per Se на Томас Келер в Манхатън. Per Se бе един от четирите ресторанта в Ню Йорк, които получиха най-високото отличие - три звезди още със стъпването на кулинарния гид "Мишлен" отвъд Атлантика. Трима от четиримата отличени шеф-готвачи са французи, а единственият американец бе именно Томас Келер. Специално за "Бакхус" впечатленията си от този храм на гастрономията в космополитния Ню Йорк сподели Маури Шапиро, любител на добрите ресторанти и познавач на изтънчената кухня.
Задачата да се посочат пурите, които са "най-добрите в света" сама по себе си е неимоверно трудна. Винаги възникват въпроси за това дали е бил почтен изборът, по какви критерии са подбирани участниците в дегустацията и дали в крайна сметка всичко е било наистина анонимно? Доверявайки се напълно на най-авторитетното списание в тази област - американското издание Cigar Aficionado, решихме, че най-безпристрастно е да ви представим техния избор заедно с кратки бележки за това как е била проведена дегустацията и какви са били критериите им за оценка. Първоначалната селекция на финалистите е направена измежду хиляди изпушени "на сляпо" пури, които получават оценка по 100-точковата скала. След това се прави повторна дегустация на останалите до последния кръг и от тях са избрани 25 пури, които са най-добри, за да се пушат в момента. Защото има десетки пури с изключителни качества, но както е и с виното - на някои от тях се налага да отлежават, за да се смекчат. Крайната класация се е оформила не без значение и на съотношението между цена и качество, а и според това доколко е лесно да бъде намерена и закупена съответната пура. Както и в света на вината, и тук най-добрите не са непременно най-скъпите. Цените им варират от 50 до 3 щатски долара. Според Cigar Aficionado тази колекция отразява целия световен пазар на пури и е синтез на най-доброто от него. Надяваме се, че ще бъде полезна и на вас, ако сте запалени пурени ценители.
Джун Йошида е българин от японски произход и без да сбъркаме, можем да кажем, че е сред най-обещаващите млади готвачи у нас. Готви едва от пет години и самият той определя този срок като кратко време за сериозна подготовка. От март 2006 е отново в България след петгодишен престой в САЩ и готви като шеф в bar&diner Brasserie. Готварството става негова професия съвсем случайно (или не толкова). По неговите думи в дома му винаги се е готвило. И понеже баща му е японец, а майка му - българка, той постоянно имал допир с две съвършено различни кухни. Образованието му също няма нищо общо с готварството: все още е студент по история на изкуството. Ето какво сподели той пред "Бакхус" за историята на изкуството, готварското изкуство и някои други въпроси:
Те са любима група на няколко поколения. Истинско явление от втората половина на 80-те години, чиято ъндърграунд музика запази своята стойност и въздействие, с тъмната си поезия и композиционна мощ, цели две десетилетия. Творчески двигател беше покойният Митко Воев, изключително духовен и интересен човек. Другите от групата бяха и са не по-малко музиканти, не по-малко творци, не по-малко интересни. Заминаха за Канада с първия порив след 1989. Там свиреха и работеха заедно, кога всички, кога само някои. А тук останаха братът на Воев, Мони, и кибордистката Катя, които също правеха парчета. Сега Крис (китара), Мишо (киборд) и Аля (вокал) се върнаха един по един, и се събраха с Мони и Катя, за да свирят пак. Появиха се като подгряваща група на Depeche Mode и непрекъснато репетират - правят нови парчета, подготвят нов албум, който вероятно ще излезе в началото на есента. Не че не са минали повече от 15 години, но нуждата да правят музика е в душите им, свири им се, зареждат се взаимно. А и имат фенове на възраст от 15 до 50 години. Канада вероятно е направила Мишо, Крисо и Аля по-космополитни и по-търпеливи хора. Всъщност същото се е случило и с Мони и Катя - но тук. Най-хубавото е, че ще се радваме на музиката им - сега.